Василий Ян - Чингис хан

— По-бързо долу, в подземието! Там останаха мои приятели, безсилни, ослепели от вечната тъмнина. Някои няма да могат да се изкачат, краката им вече не се движат…

Няколко човека се спуснаха в мрачното отверстие на зимника. Оттам започнаха да изпълзяват затворниците, заловени един за друг, в дрипи, мръсни, с порасли дълги нокти, със сплъстени коси. Ослепели от многогодишната тъмнина, те удряха главите си, опипваха всичко с ръце като плачеха и се смееха, още не можейки да повярват на щастието, че отново са под небето и слънцето, сред свободни хора.

— Минете през пазара — завикаха им от тълпата. — Нека всички видят как Хорезъм шаховете държат поданиците си! Искайте продавачите да ви дадат чисти ризи и шалвари.

Кара-Кончар със запалена факла прекрачи прага на кулата. Отвътре вееше хлад и влага. Пред себе си той побутваше изплашения страж, който непрестанно нашепваше молитви. Той се заизкачва по разклатените стъпала. След него вървяха Туган и ковачите и по пътя избиваха с чук ключалките на заключените врати. Жалки жени в парцали, измъчени и мършави, излизаха олюлявайки се, придържайки се за стените, и с плач се спускаха надолу.

Когато Кара-Кончар се изкачи до самия покрив на кулата, стражът спря пред желязната врата. Малкото квадратно прозорче бе запречено от желязна решетка.

— Тук — каза той — се държи „навеки и до смъртта“ една жена от дворцовия харем. Тя се осмели да вдигне ръка на самия шах Мохамед.

— Какво чакаш? Отваряй!

— Не се гневи на мен, най-храбри сред богатирите, но ключ от тази врата има само падишахът.

— Значи нямаш ключ?

— Не, повелителю мой! Не, мой Всевишни аллах!

— Тогава провали се в преизподнята! — и Кара-Кончар го бутна. С отчаян вопъл Назар полетя надолу, по пътя закачаше рухващите греди, и се скри в мрака сред квиченето и лая на изплашените псета.

Разбойникът притисна лице към малкия отвор във вратата. Видя само част от стар килим, осветен от косите лъчи на слънцето.

„Къде е тя? — мислеше си. — Стаичката е празна. Нима е загинала?“

Изведнъж пред него изпълзя една сянка и се показа тъмно лице. Големите черни очи се впиваха в него с напрегнат поглед.

Кара-Кончар отдавна бе приготвил много прекрасни думи от стари песни, но сега всички се разлетяха като изплашени пчели. Той успя само да каже:

— Аз съм!

Плах, слаб глас прошепна:

— Освети лицето си, за да мога да те позная.

Джигитът се отдръпна и повдигна горящата факла.

— Познавам белега през цялото лице, оставен от лапата на звяра. Това си ти, който никой и нищо не може да спре.

— Отдалечи се от вратата, сега ще бъдеш свободна.

Кара-Кончар забеляза как стройната сянка на много изпосталялата девойка отстъпи назад, как леко се отпусна на парчето пъстър килим. Лъч слънце падна върху смуглото, почти голо тяло. Едва го прикриваха дрипите от червена дреха и няколко наниза сини мъниста. Големите черни очи гледаха мрачно и внимателно.

— Пусни ме, Кара-Кончар — каза един от спътниците му. — Оръжейникът ще разбие ключалката по-бързо, отколкото богатира на Каракум.

Ковачът стовари чука си, желязната врата поддаде.

Гюл-Джамал продължаваше да седи, прикрила се с ръце.

— Всичките ми дрехи се изпокъсаха. Не мога да се изправя пред теб.

Младият мъж отстъпи и каза на ковача:

— Не трябва да гледаш жената. Хвърли й твоят чапан, ще ти подаря друг, копринен. — Обърна се и се изкачи по тясната полуразрушена стълба на покрива на кулата.

Видя наоколо кълба дим; във вихър от искри и огън те се носеха към небето. Градът пламтеше. Около градските стени в облаци прах се движеха конни отряди. Далеч на кулата се развяваше бялото знаме от седем опашки на Джочи хан.

На площадката излезе Гюл-Джамал със синя чалма и мъжки чапан, прилична на слаб, строен младеж. С изумление повдигнала тънките си вежди, тя се вглеждаше в далечината.

— Какво става в Гургандж? Що за страшни хора се скупчват пред стените на града?

— Войната дойде и тук — отвърна любимият й. — Враговете обсадиха Гургандж… Сега с теб винаги ще се бием редом. Огънят на войната и сълзите на печалните ти очи ни съединиха.

— В тази страшна кула забравих всичко и се научих само да ненавиждам. Ще тръгна с теб навсякъде като яростна тигрица, а не като предишната безгрижна Гюл-Джамал…

Но джигитът вече не слушаше думите й. Заслонил очи с длан, той се вглеждаше натам, накъдето се носеха кълбата дим и прах.

— Какво са сторили тези безумци! Виж: великата река Джейхун е излязла от коритото си и се движи към нас… Тя помита домовете; те се разхвърчават като детски играчки… Тези тъпоглави, безпощадни диваци са разрушили древния бент, който вече хиляда години сдържа течението на могъщата пълноводна река 132 132 „Монголите сами разрушиха бента, след което водата нахлу и наводни целия град. Постройките се разрушиха и мястото им зае водата.“ (Ибн ал-Асир, 13-ти век.) … Сега реката ще помете всичко по пътя си, ще залее и погуби целия многолюден град… Гюл-Джамал, трябва незабавно да бягаме от тази стара кула: под напора на водата тя ще рухне и ще ни смаже…