Василий Ян - Чингис хан

Няколко пъти Кара-Кончар безуспешно идваше до старата колибка под дървото, за да се срещне със стария Саклаб. Накрая го видя. Старецът вече не бе в дрипи, както по-рано, а в раиран халат и със синя чалма на главата. Не можеше веднага да се познае.

— Прости ми, смели бек-джигите, че не можах по-рано да ти разкажа всичко, което узнах и което сторих. Стражникът на подземието сякаш е със залепена уста. Очевидно се страхува от джандарите, или е заедно с тях. Заговорвах го и така, и иначе, предлагах да чистя подземието, но това само предизвикваше гнева му. Едва когато му предложих да работя в дома му за два хляба на ден, той се зарадва и ме направи надзирател на неговите осем жени… А когато набих главната му зла жена, за награда ми подари този халат и старата чалма…

— Какви ми ги плещиш за някакви жени и халати! — освирепя Кара-Кончар. — Дадох ти пет златни монети. Какво направи? Разбра ли всичко, което ми трябва?

— Разбира се, че узнах! Ако Назар-бобо мълчи, то нима неговите жени могат да мълчат? Те отдавна са измъкнали всичко от него, а аз го измъкнах от тях… В тази тъмнична кула има няколко килийки, те са прилепени отвътре към стените като лястовичи гнезда. А в средата на кулата гредите са изгнили и подът е пропаднал до самия зимник.

— Да те провали и теб шейтана заедно с него дано!

— Да се стигне до тези стаички е много трудно, трябва да се катериш по дървените стълби, свързани с изгнили въжета. По-рано по тях се катереше самият страж Назар-бобо, а сега и той се страхува…

— Кой е заключен в тези стаички?

— Хора, предизвикали гнева на Хорезъм шаха. А в едната, под самия покрив, е заключена млада тюркменка…

— Кажи ми името й! — джигитът сграбчи стареца за рамото.

— Казват, че се нарича… Гюл-Джамал.

— Сега ще ме заведеш при нея.

— Та нима сега е възможно? Двеста джандари седят край вратата на двореца без никаква работа. Чакат върху кого да се нахвърлят, а ти и искаш да отидеш право в затвора! И сам ще попаднеш в лапите им.

— Мълчи страхлива душо! Отивай при кулата и ме чакай. Ще отида и всички ще избия!… — Кара-Кончар шибна коня си и сред облак прах се понесе по тясната уличка.

Достигна до тази част на града, в която живееха и се трудеха различни занаятчии: ковачи, медникари, оръжейници и изкусни майстори на ризници, брони и щитове. Ударите на безбройните чукове по наковалните изпълваха въздуха с оглушаващ грохот и звън.

И тук работата спореше само наполовина, работеха само майсторите, които произвеждаха оръжие. На кого в деня на гибелта му трябват медни тасове, бокали или украшения за конската сбруя?

Кара-Кончар видя тълпа крещящи и спорещи ковачи. Появата на мрачния конник предизвика любопитство им и те замлъкнаха. Какво ли му е притрябвало на „черния джигит“ на вран кон?

Кара-Кончар пристъпи насред тълпата и заговори пламенно:

— Ей, вие, ковачи, железни ръце, медни гърди! Дълго ли ще издевателстват над вас ханът и бековете? Отначало Хорезъм шахът Мохамед изсмукваше силите ви с непосилни данъци. Той избяга в Иран със сандъци, пълни със злато. След него, за щастие, се повлече и злобната хиена — майка му. Сега самозваният султан Хумар-Тегин премина на страната на нашите врагове и навярно и на тях вече е разказал от коя страна е най-лесно да се пробият стените на Гургандж. Дълго ли ще зяпате и чакате някой нов султан отново да ви предаде? Какво чакате? Да тръгнем към двореца, да разпердушиним това змийско гнездо и заедно да избием железните врати на тъмницата и да пуснем от нея затворниците. Това не са разбойници и убийци, а тези, които са казвали истината и не са били угодни на султана.

— Да вървим, да вървим! Да разбием двореца на Хорезъм шаха! — завикаха ковачите. — Да разрушим тъмницата!

— Вземете чукове, клещи и длета, вземете всичко, което трябва, за да разкъсаме веригите. Всичко вземете, за да извадим на белия свят умиращите наши братя.

Всички ковачи, и оръжейници, и медникари, и другите занаятчии, хванали и чукове, и мечове, и копия, като страшна тълпа се отправиха към двореца.

Няколко джандари се хвърлиха срещу тях и се опитаха да разгонят тълпата. Бяха набити и стъпкани. Докато ковачите громяха двореца, няколко души помагаха на Кара-Кончар да отвори железните двери на тъмницата. Стражът Назар-бобо също стоеше там, завързан с въжета; хлипаше и се кълнеше, че винаги се е грижил за заключените като за свои деца. Ковачите бързо отвориха желязната врата. Туган притича към тях и завика: