Василий Ян - Чингис хан

„Аллах ще ви помогне, при нас няма място“. Но от една лодка се отзоваха:

— Правоверен не изоставя правоверен в беда!

И кормчията насочи лодката към брега, после се съгласи да ги откара до самия Гургандж.

— Колко искаш за превоза? — попита Кара-Кончар.

— О, няма какво да го обсъждаме. Сега и парите, и вещите, и добитъкът — нищо няма цена, всичко се обърка. Ти си в беда, и аз съм в същата беда: опустошиха дома ми, семейството ми изклаха. Защо и за кого да трупам пари? Плавайте!

Здравата голяма лодка пое пътниците и конете им и бързо се понесе напред, като се поклащаше по мътните води на широката Джейхун. Понякога на десния бряг се показваха монголски разузнавателни групи, тогава се придържаха към левия бряг. След четири дена лодката излезе в широкия канал, разсичащ Гургандж на две: стария град, опасан с висока стена, и предградието, където къщите се криеха в черничеви градини.

Кара-Кончар извади от пояса си кожена торбичка стегната с шнур, отброи десет златни динара и ги положи на широката длан на собственика на лодката.

— Не знам ще се случи ли пак да се срещнем с теб. Кажи накрая името си.

Кормчията се усмихна.

— Наричам се Керим Гулем, ковачо. А аз теб те познах, въпреки че не си каза името. Твоят вран кон с леки стройни крака и лебедова шия може да принадлежи само на този, за когото вече разказват приказки и пеят песни. Ако тук ще се биеш с езичниците, ще дойда в дружината ти.

Но Кара-Кончар вече не го слушаше. Той внимателно се взираше в далечината, откъдето по другата страна на канала приближаваше облак прах.

Изплуваха конски муцуни и прилепили се към гривите кипчакски конници. Те викаха, шибаха конете, отдалеч долитаха глухият шум и ревът на хрипливи гласове.

Най-отпред яздеше човек на голям бял кон. Той се люшкаше в седлото, всеки миг щеше да се свлече на земята. Белият тюрбан и жълтият халат бяха в кървави петна; конят бе облят в червена пот, а в шията му бе забита дълга стрела.

Кипчакците вихрено преминаха моста.

— Близко, близко зад нас са! Спасявайте се! — долетяха отчаяните им викове.

Кара-Кончар сдържа врания жребец около вратите на града. Кипчакците влетяха през вратата, след тях преминаха джигитът и спътниците му. Вратата се затвори с протяжно скърцане и стражата я залости с тежки греди.

Един конник се спря край поста и заразказва:

— Новият султан Хумар-Тегин ни изпрати да заловим две стотни монголи. Те откраднаха добитъка ни. Като ни видяха, побягнаха като изплашени плъхове, захвърлиха стадото. Кой да знае, че ни готвят капан и гибел! Около замъка Тилял ни налетяха от засада две хиляди от тези бесни езичници. Обкръжиха ни от всички страни, поразяваха ни отдалече със стрелите си, избиваха конниците и залавяха конете. Всички наши храбреци загинаха там! Ето всичко, което остана от отряда. Защо султанът ни изпрати на това заколение?

— А защо сте си избрали свински султан? — възкликна Кара-Кончар.

Всички се огледаха: кой се осмелява да каже такава дума против султана?

Ала джигитът продължи да крещи:

— Аллах и страхът изгониха от Хорезъм злата кучка, царицата Теркен-Хатун, и цялата паплач около нея. Избяга и тлъстият шах Мохамед; сега кучетата ръфат месата му! Когато шайката чакали е изметена от бурните ветрове, вие решихте да изберете за себе си ново градинско плашило, Хумар-Тегин! Порядъчният стопанин няма да му повери дори стадо кози, а вие го направихте военачалник и му поверихте защитата на града! Робско племе сте вие! Не можете да живеете без тояга…

Двамата джигити, спътниците на Кара-Кончар, го обградиха.

— По-тихо, Кара-Кончаре! Наоколо ни всички са кипчакци. Те са от един род с шаха. Да се махаме оттук!

Воините и стражата на вратата бяха онемяли при думите на „черния конник“.

— Ама че смел джигит! Но каза истината. Нима Хумар-Тегин по-рано се е отличавал в бой, нима е блестял с безкористност или с ум? С такъв султан всички ще загинем.

Разбойникът бавно яздеше по главната улица на Гургандж и с черни сурови очи гледаше насрещната тълпа. По едно време каза на спътниците си:

— Тръгнете към пазара, намерете там чайната на Мердан, всички го знаят, и вътре ме чакайте. Сега ще продължа сам.

Половината сергии на пазара бяха затворени. В тези, по чиито лавици лежаха коприна и тънки вълнени платове, продавачите вече не викаха купувачите, а само намръщено седяха в кръг и разсъждаваха какво ще става.

— Ако враговете обсадят града, няма да продадем и лакът. Кой ще иска да купува, когато езичниците като зверове ще се втурнат в града и ще вземат всичко даром? Че ще оцелеят ли главите ни?