Василий Ян - Чингис хан

Кара-Бургут така се замисли, че за малко да го прегазят няколко джигита, препускащи с всички сили, които викаха:

— Път! Дайте път! Пратеник за падишаха! Писмо лично за падишаха!

Няколко конници обвити в облак прах влачеха след себе си опънато ласо, краят му беше прикрепен към лъка на седлото. Пратеникът, привързан с въже към коня, спеше непробудно в пълен бяг, главата му се подмяташе и поклащаше.

Явно конят му правеше последни усилия, за да достигне до вратите на града; хриптеше, мяташе опашка и всъщност вървеше, само защото го дърпаха с ласото яздещите отпред джигити, които обикновено съпровождаха шахските пратеници от едно селище до друго.

Изведнъж насред бяг конят рухна на земята. Конниците спряха, скочиха от конете си, опитаха се да повдигнат обезсиленото, измъчено животно, но напразно: кръв шурна от ноздрите му по прашния път.

Пратеникът остана да лежи, както си беше паднал. Само каза: «Важно писмо за шаха от неговата дъщеря, обсадена от бунтовници в крепостната кула. В Самарканд има въстание на всички жители против шахските палачи и събирачи на данъци. Жителите ги колят и режат на парчета, а парчетата провесват на тополите. А аз все едно ще умра…»

Като каза тези думи, вестителят подложи длан под главата си и затвори очи. Кара-Бургут се приближи и му каза:

— Дай ми кожената си торба. Сам ще доставя писмото право в ръцете на падишаха. А ти не се търкаляй тук с умрелия кон, легни там, под сянката на дървото, и хубаво се наспи. Знам, че не бързаш особено да доставиш писмото и се налага насила да те влачат, че за «черна», лоша вест шахът отсича главата на донеслия я.

— Аз също мисля, че е по-добре да си почина тук — каза напрашеният куриер и даде на Кара-Бургут торбата си. Мръдна встрани, просна се на тревата под дървото и захърка.

Джигитът закрепи края на ласото към лъка на седлото, извика: «Напред!» и всички конници отново препуснаха по пътя към столицата на шаха.

Заедно със съпровождащите го воини, Кара-Бургут достигна до високите порти на двореца. Пред пратеник с важни вести от дъщерята на падишаха се отваряха всички врати. Старият евнух, звънтейки с ключове, го поведе по извитите проходи и тъкмо вече трябваше да се явят пред страшните очи на владетеля, когато изведнъж джигитът ясно чу зад стената женски вик: «Помощ! Настана последният ми час!»

Можеше ли разбойникът да не познае този нежен глас, сега изпълнен с ужас и призоваващ към жалост! Той измъкна сабята, подарена му от Джалал ад-Дин, и като я размаха над стария ключар евнух, му заповяда да отвори вратата. С тигров скок джигитът се озова в стаята с килимите. Той търсеше шаха, като искаше да го посече, уверен, че той си позволява да издевателства над тюркменската девойка. В помещението обаче нямаше човек, а в ъгъла върху камара персийски килими лежеше жълтият барс с черни петна и се опитваше с нокти да разкъса килима, изпод който се носеха сподавени викове.

С два удара на сабята джигитът уби звяра и отметна килима. Пред него лежеше почти бездиханна бледната Гюл-Джамал.

— Какъв злодей може да пусне хищния звяр при слабото момиче! — закрещя Кара-Бургут и се наведе над тази, която толкова време привличаше всичките му мисли.

В стаята с широки крачки влезе самият шах. В яростта си поиска веднага да убие джигита, посякъл любимото му животно. Но младият мъж важно му предаде писмото. Мохамед, поразен от известието за въстание в Самарканд и нападението над дъщеря му, заповяда на началника на войската веднага да се готви за поход, за да усмири и накаже метежниците, и вече не обръщаше внимание на джигита. А той повдигна Гюл-Джамал и сам на ръце я отнесе до бялата юрта сред персийската градина и каза на слугините, че утре за нея ще дойдат старци от пустинята с почетен керван, който ще я отведе в нейния роден стан.

Но на другия ден не пуснаха старците при девойката и ги изгониха от двореца. Казаха им, че заради покушението над живота на великия падишах Гюл-Джамал е заключена в каменната «Кула на вечното забвение», в която ще остане «навеки и до смъртта»…“

— И тя е умряла там ли? — попита нечий глас.

Хаджи Рахим се забави, после каза:

— Не, Гюл-Джамал е жива досега, затворена в каменната кула на Гургандж. Там заповяда да я държат злата майка на шаха Теркен-Хатун. И въпреки че самата старица избяга като страхлива хиена от столицата на Хорезъм, безмозъчните съдии и стражата не се решават да изменят на заповедта на ненавистната шахкиня и държат момичето в тъмницата заедно с много други невинни пленници.