Василий Ян - Чингис хан

Посред нощ в юртата на Коркуд-чобан дойде разбойникът. Той прекара цялата нощ седнал на плъстената постелка и подробно разпитваше за дошлите джигити: кой е началникът им, какви коне имат и какви са седлата и сбруите им. Настойчиво измъкна цялата информация, която пастирът можеше да му даде, и каза:

— Сега ще ги разпозная дори в тъмнината и ще се разправя с всеки поотделно и с всички заедно; ако ще да се скрият от мен и на дъното на Хорезъмийско море. А Гюл-Джамал ще намеря и ще ти я доведа, дядо Коркуде, а след това ще вдигнем голям празник, с който ще я отведа в юртата си вече като моя жена. Обещах ти камила, кобила с жребче, крава с теле и девет овце, а сега ти предлагам девет пъти повече от всичко това, но само не смей да обещаваш внучка си на когото и да е другиго, освен на мен.

И като хвърли в скута на стареца като доказателство за думите си кесия със сребърни дирхеми, Кара-Бургут скочи на коня си и се скри в нощния мрак…

След тези думи разказващият приказката Хаджи Рахим замълча, изохка, преви се и падна на една страна.

— Какво станало по-нататък? Намерил ли разбойникът девойката? — заваляха въпросите на седналите около огъня джигити.

— Вай-уляй! Какво ли не се случило с храбрия разбойник и прекрасното момиче! — отвърна със стон Хаджи Рахим. — Но не мога да продължа разказа си: въжетата са се врязали в тялото ми, а и се уморих.

— Развържете го! — заповяда „черният конник“.

— Развържете и изранените ръце на по-малкия ми брат! — помоли дервишът, обърна се по гръб и затвори очи.

Старият тюркмен замърмори недоволно, но развърза ръцете и на двамата пленници. Те седнаха по-удобно на пясъка и дервишът продължи:

— „Когато на заранта Кара-Бургут яздеше из степта, той срещна Джалал ад-Дин, сина на самия падишах. Юношата се беше загубил при преследването на джейрани и спътниците му бяха изостанали. Водеше за повода уморения си кон и вече умираше от глад и жажда, когато видя юртата на стария Коркуд-чобан. Дядото го прие гостоприемно, остави го да си почине, нахрани и него, и коня му. В това време случайно пристигна Кара-Бургут и влезе в юртата. Дълго разговаря със сина на своя враг, без да подозира кой е той. Когато се сбогуваха, младият наследник на шаха покани непознатия да го навести в извънградския дворец Тилял. Тогава разбойникът разбра, че пред него стои синът на ненавистния му падишах. Но законът на гостоприемството изисква пълна почит към госта, така че Кара-Бургут, за да не го обиди, обеща непременно да гостува на младия хан.

Скоро Кара-Бургут отиде в столицата, за да посети шахския син. Но този млад хан бе в немилост — шахът го възневидя, защото дружеше с обикновени хора, приемаше в извънградския си дворец и пустинни чергари, и бродещи дервиши, и пътници от далечни страни. Шахът се страхуваше, че синът му може да организира заговор и следеше всяка негова стъпка. Ето защо около двореца и градината му се криеше стража, която наблюдаваше всеки, който влиза или излиза оттам.

Когато Кара-Бургут пристигна в Тилял, синът на шаха го прие радушно, гости го с богат обед, а музикантите свириха и пяха старинни бойни песни. През нощта, когато гостът поиска да тръгне на път, ханът му предложи да остане до сутринта — тогава ще му даде охрана, за да достигне безопасно до пределите на града.

— Кой ще посмее да закачи Кара-Бургут? — каза разбойникът. — Моят меч не се бои и от двайсет джигити, ако решат да ме нападат… — отсече и излезе от градината. Но веднага върху му бе хвърлена здрава рибарска мрежа, която омота ръцете му така, че той не успя дори да извади меча си. Джигитите го повлякоха и го докараха завързан в залата за съд и мъчения.

През нощта главният началник на палачите, «князът на гнева» Джихан-Пехливан, започна да разпитва Кара-Бургут, като го гореше с нажежени въглени, питаше го какво е правил в градината на младия хан.

— Обещах на бека да открадна най-добрия кон от табуните на татарския хан — твърдеше младият мъж.

Джихан-Пехливан накрая се умори да разпитва и измъчва упорития джигит и заповяда да го отнесат в «Кулата на възмездието».

Водеха смелчагата в тъмнината към висока кула; палачите го бяха наобиколили в плътен строй. И изведнъж някой тихо прошепна в ухото му: «Протегни ръка вдясно и се хвани за желязна кука». И той веднага почувства, че въжетата, омотали ръцете му, се разхлабиха, прерязани от незнайния приятел. Без с нищо да се издаде, че вече е готов да се отбранява, Кара-Бургут покорно влезе в кулата и се изкачи по високата вита стълба. Горе, на слабата светлина на факлата, се отвори малка врата. Разбойникът се закова на място, напрягайки всички сили, когато го бутнаха през нея. Факлата внезапно изгасна, той бързо освободи ръката си и внимателно опипа вдясно — голяма желязна кука. Някой извика: «Едно псе по-малко!». Вратата с трясък се захлопна и Кара-Бургут увисна в пълна тъмнина, без да усеща опора под краката си… Висеше така, докато се опитваше да освободи от въжетата лявата си ръка, което му се удаде доста трудно, но тогава му стана по-лесно да виси, защото се държеше с две ръце. Когато наближи утрото и първите лъчи проникнаха през пролуките на старата кула, джигитът се убеди, че се намира под самия покрив: долу се откриваше дълбока бездна, откъдето се носеше глухо ръмжене, там се движеха черни сенки и се виждаха купчини кости. Ако не дойде помощ от тайни приятели, то силите му няма да стигна за дълго, за да виси така, хванат за куката“.