Василий Ян - Чингис хан

— Какво стана по-нататък? — запитаха всички, когато Хаджи Рахим отново замълча и започна равнодушно да гледа огъня. — Какво стана с Кара-Бургут, с Гюл-Джамал? Казвай по-бързо!

— Може би ще дадете малко вода и хляб на моето момче? А и аз бих си понаквасил гърлото, от сутринта не съм пил и глътка…

— Дайте му хляб, сушено грозде и всичко, което имам — заповяда „черният конник“. — Продължавай, дервишо, до изгрева на слънцето не остава много…

Хаджи Рахим изпи бавно чашката с киселеещото мляко и продължи:

— „В това време синът на шаха безгрижно се развличаше в градината под разлистените кара-ангачи и хранеше с парчета пъпеш любимите си жребци. Изведнъж към него се приближи един от преданите му приятели, които бяха навсякъде, целият загърнат, до очи, в дрехата си, и тихо му разказа, че гостът от пустинята е заловен край стените на градината му, отведен при началника на шахската охрана и оттам са го помъкнали към «Кулата на възмездието».

Младият хан кипна. Заповяда на всичките си джигити да скачат на седлата и да се приготвят за бой. Със сто въоръжени конници Джалал ад-Дин препусна към града, като разгонваше изтичалите насреща му улични стражи и не спря, преди да стигне старата висока кула, край която се изпълняваха наказанията. Мрачният страж избяга от страх и джигитите със секири разбиха входната врата. Джалал ад-Дин се качи по стълбата до самия връх на кулата и там се наложи да се разбие втора врата.

Когато я отвориха, отстъпиха назад: направо от прага започваше черна пустота, а вдясно, до стената, на неголяма желязна кука висеше човек. Джигитите внимателно го свалиха и изведоха на стълбата. Джалал ад-Дин взе запален факел и се опита да види какво има долу. От дълбината гледаха блестящи очи и се дочуваше злобно ръмжене. Ханът хвърли горящата факла. Тя полетя, описвайки спирала в мрака, и огромни космати кучета човекоядци отскочиха с вой встрани.

— Кълна се — каза ханът, — че ако стана шах, ще запазя тези страшни кучета, за да разкъсат този, който е измислил тая кула.

Младият владетел се спусна оттам и се качи на коня си. Втори оседлан кон чакаше Кара-Бургут. В плътни редици джигитите преминаха през града и едва-що излезли през каменните врати и пред тях се откри равната шир на безкрайната степ. Джалал ад-Дин каза на спасения си приятел:

— Не си ли помисли, че аз умишлено съм те поканил в своя дворец, за да попаднеш в ръцете на шахските палачи? Бих искал отново да те поканя в Тилял, но се страхувам, че пак може да се озовеш в лапите на подлите слуги на палача Джихан-Пехливан…

— Не са ми минавали такива черни мисли. Разреши ми да се върна в родната пустиня. Въпреки че там има само гол пясък, оскъдна трева и солена вода, има повече свобода и щастие, отколкото тук, сред прекрасните дворци, високите кули и здравите стени.

— Няма да те задържам. Бих искал да изпълня някое твое желание, тъй като пострада заради мен.

— Имам само една молба. Моите мъчители, когато ме омотаха в рибарската мрежа, ми взеха славния меч-кончар. Докато не си го взема от самохвалкото, който се е осмелил да го носи, няма ли да ми разрешиш временно да нося светлата сабя на един от твоите джигити?

Младият хан свали от пояса си своята собствена сабя, украсена с тюркоази, халцедони и сапфири, и я даде на Кара-Бургут.

— Носи я славно и я изваждай от ножницата само срещу враговете на племето ни, а не срещу мирните пътници от керваните. Този благороден вран кон, на който седиш, отсега нататък също е твой. С него ще се отправиш на поход против враговете на родината.

— Имам още една молба към теб — каза Кара-Бургут.

— Говори!

— Не можеш ли ти, който знаеш всичко, което става в шахския дворец, да ми кажеш какво е станало с девойка от нашето тюркменско племе, наричана Гюл-Джамал? Насила я отведоха шахските грабители, като казаха, че ще влезе в двореца за забавление на престарелия шах.

— Знам. За тази девойка Гюл-Джамал шахът заповяда да опънат специална юрта в една от дворцовите градини. Но девойката се оказа горда и непокорна пленница. Страхувам се, че и нея ще я постигне печалната участ на всички непокорни пленници на нашия шах.

— Благодаря ти, мой великодушни избавителю! — каза Кара-Бургут. — Ако ти е нужен животът ми, извикай ме и ще пристигна незабавно, дори да ми се наложи да премина през планини и пропасти.

Разбойникът обърна врания кон и препусна в пустинята. Скоро смени посоката и излезе на пътя, който води към най-прекрасния от градовете — потъналия в градини Самарканд. Конят пристъпваше бавно, а джигитът пееше: