Василий Ян - Чингис хан

— Нима е настанал краят ни! Защо се съгласи на този ненужен път! Как тихо и щастливо си живеехме в Самарканд!

— Не трябва да роптаеш предварително — отвърна дервишът. — Днешният ден още не е свършил, а бъдещето е пълно с изненади.

Дълго вървяха пътниците, все на север. Накрая на кръстопътя на две едва забележими пътечки конниците се спряха. Един от тях се изкачи на хълма, дълго се взира на всички страни, след това посочи с ръка на запад и извика:

— По-бързо, по-бързо тук! Слънцето залязва.

Вече в пълна тъмнина хаджията заедно с другите се приближиха към ярко пламтящ огън, накладен на дъното на сух овраг. Завързаха зад гърбовете им ръцете на дервиша и на Туган, на шиите им надянаха примките на ласа, за да не си помислят пленниците да се скрият в тъмнината. Старецът, който ги задържа, поведе и двамата към огъня и им заповяда да коленичат. До тях доведе и магарето.

До огъня на малко килимче седеше, прибрал крака под себе си, мършав, слаб тюркмен. На загорялото му бронзово лице рязко изпъкваха блестящи кръгли очи. До него на килима лежеше прав меч-кончар.

Къде съм виждал този джигит? — мислеше Хаджи Рахим, гледайки тюркмена. — Несъмнено това е „черния конник“…

Той носеше черен чекмен, черна шапка, кипната на тила, а недалеко бе завързан висок вран кон. Около огъня седяха двайсетина джигита в износени дрехи, но с отлично сребърно оръжие. Гледаха доведените пленници — някои насмешливо, други злобно.

Един от джигитите свали от черното магаре платнената торба и извади от там питки, вързопче със стафиди, пъпеш и къс кисело сирене. След това внимателно остави другата торба с брашно и извади третата. В нея се оказа кутия с мастилница, няколко книги и свитъци и оръжейни инструменти.

Джигитът с кръглите очи взе една книга, повъртя я в ръце, прелисти няколко страници и каза:

— Тук, навярно, са написани хадиси и наставления, които дългобради тлъсти имами набиват в главите на своите слаби гладни ученици?

— Не, славни воине — отвърна Хаджи Рахим. — Тази книга е за великия Искендер, завоевателя на света.

— Бих искал да послушам за този храбър воин! Но на теб не ти остана време. Сега Азраил 127 127 Азраил — Ангел на смъртта. — Б.пр. ще отнесе душата ти.

Старецът, който доведе дервиша, отведе магарето настрани, без да бърза извади от пояса си дълъг тънък нож, с какъвто месарите обикновено колят овните, и сграбчи дервиша за гушата.

— Ей, дядо, почакай, преди да го заколиш — извика някой. — Нашият предводител иска да разбере какво е написано в другите книги.

Полузадушеният дервиш прохриптя:

— В едната книга са описани подвизите на славния барс на пустинята Кара-Бургут, страшилището на керваните…

— Почакай! Остави го, старче!… — каза главатарят на шайката и внимателно започна да прелиства книгата, да разглежда рисунките, изобразяващи битки между воини.

Старикът отблъсна Хаджи Рахим и се отдръпна, ругаейки. Хаджията гледаше тъмното небе с ярки звезди, червения играещ пламък на огъня, суровите лица на седящите, пустинния пясък наоколо и мислеше: „Откъде ще дойде спасението? Ако над мен, скитника, не се смили никой, тези воини трябва да се смилят над момчето оръжейник, измъкнало се от мрака на шахското подземие. Но дори когато пада надолу в пропастта, дервишът не трябва да унива: плащът му може да се закачи за издадена скала или да го подхване крилото на прелитащ орел…“ А Туган шепнеше до него:

— Нима не виждаш, че е ударил последният ни час?

— Денят още не е свършил — отвърна брат му. — Пред нас е дълга нощ. Кой може предварително да каже какво ще ни донесе тя?

„Черният конник“ остави книгата в жълта кожена подвързия на килима пред себе си и каза:

— Не остана много до утринните звезди. Можем да не бързаме с присъдата над този слуга на неверниците. Нека послушаме скиталеца, нека ни разкаже за подвизите на някой смел богатир.

Туган прошепна:

— Нима така унижен, застанал на колене, ще им разказваш? Не казвай нито дума. По-добре веднага да ни убият!

— Потърпи — отвърна Хаджи Рахим. — Нощта е дълга и бъдещето може да се окаже необичайно…

— Давай, говори! — дочуха се гласове. — Може би в клетка славеят ще пее по-добре, отколкото на свобода.

— Тогава слушайте — започна Хаджи Рахим. — Сега ще ви разкажа не за Искандер Двурогия, не и за Рустем и Зораб, а за славния степен разбойник Кара-Бургут и за тюркменската девойка Гюл-Джамал…

При произнасянето на думата „Гюл-Джамал“ главатарят на шайката бързо погледна дервиша и веждите му учудено се повдигнаха. После полегна на дясната си страна; подпря се на лакът и с черните си пламтящи очи започна внимателно да се взира в завързания разказвач.