Василий Ян - Чингис хан

Махмуд-Ялвач се наведе, вдигна от пътеката червено бръмбарче и го сложи на тясната си бяла длан. Бръмбарчето бързо пробяга до края на пръста му, разпери крилца и отлетя.

— Като този бръмбар ще преминеш оттам, откъдето няма да могат да минат хиляда воини. Ти, като свещен дервиш, отново ще облечеш старото си наметало, ще вземеш покорното магаре и ще го натовариш с книги. А за да не те спират монголските постове, ще ти дам златна пайцза със сокол.

— А какво да правя с малкия си брат Туган?

— Ще го вземеш с теб като твой ученик. А там, в лагера на Джочи хан, ще се научи на военно дело. Ще стане опитен джигит. Лек да е пътят ти!

— Бъди спокоен, всичко ще изпълня.

— Когато завършиш пътя си, помоли се за мен, аз съм стар човек, който ти желае доброто.

Хаджи Рахим и Туган тръгнаха на път вечерта и се вляха във върволицата заселници, които се връщаха от пазара с празни кошници. Постепенно всички спътници един след друг свърнаха встрани, към обгорените си жилища.

Дервишът вървеше с равна, умерена крачка, като по навик си напяваше арабски песни. Туган вече бе много израснал, изпод синята му чалма, както подобава на юноша, се показваше дълъг черен кичур коса и падаше на рамото му. Той, метнал на гръб пътната си торба, като се подпираше на дълга пръчка, леко изтичваше по срещнатите хълмчета, вглеждаше се в далечината и в топящите се в сивосинкава мъгла планини, оглеждаше се наоколо, като се стараеше да види и запомни всичко. Сега живееше пълноценен, щастлив живот, особено радостен след тежките месеци в мрачното влажно подземие на гурганджската тъмница.

Черното магаре, помръдвайки с дългите си уши, ситнеше със здрави копитца. В натоварените отгоре му торби имаше книги, свитъци със стихове от арабски и персийски поети и запас храна за няколко дни.

Понякога в далечината се вдигаше облаче прах, след това иззад дърветата се появяваха неколцина монголски конници, обкръжили знатен началник „даругу“ или охраняващи бавно крачещи камили, натоварени с торби зърно. Един от монголите се отделяше от другите, препускваше към Хаджи Рахим и започваше да крещи:

— Кой си ти? Къде отиваш?

Хаджи Рахим мълчешком побутваше шапката си към тила и на челото му блясваше прикрепената към тънък обръч златна пластинка с изображение на летящ сокол. Тогава бавно се отпускаше вдигнатата с камшик ръка и монголът, възкликвайки: „Байартай! Урагш! 125 125 Байартай! Урагш! — Довеждане! Върви! — Б.а. “ рязко обръщаше коня си и препускаше да догони своя отряд.

А дервишът, нахлупил отново над челото си островърхата си шапка, продължаваше да крачи и запяваше нова песен:

В пустинно място иззад един хълм неочаквано изскочиха четирима конници и спряха напречно на пътеката.

— Стой! — закрещя един от тях, старец с дълбоки бръчки по загорялото до черно лице. — Как се казваш?

— Доволство, простор и благополучие на теб! — отвърна дервишът. — Защо ти е името ми?

— Познах те! Няма да ми се изплъзнеш! Ти беше писар при мюсюлманина Махмуд-Ялвач, срамно продал се на монголите. Помагаше му да грабите народа и затова ще опиташ острието на меча ми!

— В думите ти има две капки чиста истина, а всичко останало е мътен поток от черни лъжи.

— Как така лъжи? — възкликна яростно старецът и измъкна от ножницата си крива сабя.

— Вярно, че бях писар при почтения мюсюлманин Махмуд-Ялвач, вярно, че съм достоен за смъртта и ще я видя, та кой може да й избяга? Но никога никого не съм ограбвал, само записвах на дълги списъци заграбеното от монголите, пишех прошения от всички обидени, които идваха при Махмуд-Ялвач с жалби и молби да се застъпи за тях.

— Ако ти, дервишо, не искаш още тук, на това място да загубиш калпака си, заедно с главата — продължи да крещи старецът, — то веднага ще ни последваш и не се опитвай да избягаш.

— Винаги отивам там, където ме повикат — невъзмутимо отвърна Рахим. — Но ти не ми каза своето име. От кого да се оплача на Аллах, ако ни завлечеш към гибел?

— Преди да те съди Аллах, ще те съди мечът на „черния джигит“ — отвърна един от конниците. — Няма да ти е до шеги с нашия предводител.

Конниците свърнаха от пътя и се отправиха на север, навътре в нажежените жълти пясъци. Рядка жълта трева, тук-таме стръкове проскубан тамариск 126 126 Тамариск — средиземноморски декоративен храст. Изсушени, клоните му бързо се възпламеняват и ярко горят. — Б.а. и бързо разбягващи се гущери, придаваха на местността мрачен и унил вид. Туган шепнеше на Хаджи Рахим: