Василий Ян - Чингис хан

Тежката лодка не можа да пристане до иранския бряг заради подводните камъни. Тогава векилът заповяда на високия мършав воин, гребящ с веслата, да пренесе шаха от лодката на брега. Пъшкайки, той качи на гърба си едрия и пълен Мохамед и като закрачи из водата достигна до сушата. Шахът стъпи на камъните и попита:

— Как се наричаш и откъде си?

— Аз съм орач, Курбан-Къзък се казвам. Оставих семейството си на парчето земя, което хан Иналчук ми дава да обработвам под аренда. С хана се спасих след бягството от Бухара. Тогава, през нощта, по време на атаката аз стигнах до жълтата шатра на татарския владетел и мислех да го убия, но нашите джигити не знам защо се уплашиха и тръгнаха към Джейхун. След тях препусна като бесен и моят сив жребец. А след това краката ми едва ме носеха.

— Защо те наричат Курбан — шегаджията? Въобще не изглеждаш весел.

— Наричат ме така, защото аз, за мое съжаление, говоря само истината, но никога не на правилното място. Никога не знам какво трябва и какво не трябва да говоря. Ето защо ме нарекоха „шегаджия“ и често ме бият за истината, но аз също не оставам длъжен.

— А някога по-рано виждал ли си ме?

— Не, не съм те виждал, но често съм те споменавал — нали когато ни биеха да събират данъците, хакимът винаги казва, че „това е за шаха“. Така и те споменаваме…

Хорезъм шахът се усмихна. Поиска от векила си златен динар и го даде на Курбан.

— Нека този воин тръгне с мен по-нататък. Той умее да пренася през канали, а и ще ми казва истината.

— Ще се подчиня, велики падишах — каза Курбан. — Да те нося не е трудна работа, все едно че мятам голям чувал със зърно. Но само ми разреши още веднъж да премина на другата страна, за да взема ботушите.

— Разрешавам.

Падишахът се качи на коня си и проследи с поглед как високият, жилест, с дълга тънка шия Курбан с мокри шалвари, запретнати над коленете, помагаше да се пренесат на брега скъпоценните кожени сандъчета.

След това лодката отплава на другата страна на реката, отнасяйки Курбан.

Когато шахът, яхнал дорестия си кон се изкачваше по стръмния път, на брега се вдигна тревога. Всички сочеха в далечината, на север, където над хълмовете се кълбяха един до друг пет плътни стълба дим. Това бе страшен знак: врагът се приближаваше с големи отряди.

— Всички лодки незабавно да се пуснат надолу по течението! — заповяда Мохамед. — Не трябва да позволим на татарите да преминат на тази страна! — и пришпори коня си.

Търсейки дирите му, двайсет хиляди татари под командването на Джебе-нойон и багатура Субетей пристигнаха на брега на реката.

Никой не им попречи да я преминат. Брегът бе пуст, цялото население на Кайфен бе избягало. Въпреки че нямаше никакви лодки, татарите изпълняваха заповедта на Чингис хан — „да преследват и да не спират“ и направиха от дърво нещо като големи корита за водопой, опънаха връз тях бичи кожи и сложиха там оръжието и дрехите си.

После накараха конете да влязат във водата, вкопчиха се с ръка в опашките им и привързаха към себе си тези дървени корита така, че конят теглеше човека, а човекът — коритото.

По този начин всички татари за един ден преминаха през буйната Джейхун.

Но Хорезъм шахът вече беше далеч, той бързо препускаше на запад.

По-голямата част от войската, която го следваше, се състоеше от кипчакци и именно те направиха заговор. Но все пак някой посъветва шаха да бъде нащрек, поради което Мохамед всяка вечер незабелязано напускаше шатрата, в която трябваше да нощува. Една сутрин платът на шатрата се оказа като решето, навсякъде прободен от кипчакски стрели.

Страховете на владетеля се увеличаваха. Той бързаше, като по време на пътя сменяше посоката, не знаейки къде да се спаси. Навсякъде убеждаваше жителите да укрепват градовете, да се уповават на стените и да избягват боя. От това страхът сред населението нарастваше и мнозина бягаха в планините.

Още щом стигна до скрития сред планините град Нишапур, Мохамед се зае там с пирове и веселие, за да прогони тежките си мисли.

Татарите неотстъпно го следваха и по пътя разпитваха за придвижването му. Когато и в Нишапур пристигна вест, че монголите са близо, шахът обяви, че тръгва на лов, и препусна с неголям отряд, прикривайки следите зад себе си.

Татарите пристигнаха в Нишапур, като по пътя си бяха разграбили Тус, Зава, Рей и няколко други града. От Нишапур те се разделиха на малки групи и поеха в различни страни, за да разберат накъде е побягнал шахът. Те грабеха всеки град и всяко село, палеха, опустошаваха и не щадяха никого — нито жени, нито старци, нито деца.