Василий Ян - Чингис хан

— Позволи ни да ги избием! — извика единият джигит.

— Само не с нашите саби, за да не се изцапат светлите остриета с отвратителната им кръв — отвърна друг воин и прониза със стрела корема на шейха на прокажените. Той с отчаян вик хукна да бяга, а след него побягнаха и всички останали прокажени.

— Оставете ги! — извика Тимур-Мелик. — Те вече са наказани от Аллах. Аз съм много по-нещастен от тях! През целия си живот се бих за величието на шаховете на Хорезъм. Проливах кръвта си с вярата, че Хорезъм шахът Мохамед е новият непобедим Искендер и че в деня на народна скръб той ще поведе безстрашната мюсюлманска войска към славни победи. Сега ме е срам за раните ми, жал ми е за младите години, напразно пропилени за защита на лъжливия пустинен мираж. Ето, лежи този, който имаше огромна войска и можеше да покори вселената, а сега няма сили дори да мръдне с ръка, за да изгони враната. Лежи, забравен от всички, без шалвари, за да се прикрие, без шепа родна пръст за своя могила. Достатъчно бях воин! 118 118 Някои историци твърдят, че много години след това Тимур-Мелик се завърнал в Средна Азия облечен като дервиш. Той е бил разпознат от монгол, когото бил ранил преди години в битка и по заповед на управителя на окръга Тимур-Мелик е екзекутиран. — Б.а. Не са достатъчно сълзите ми, за да измия горчивите грешки, които ме изгарят…

Тимур-Мелик измъкна кривата си сабя, настъпи я с крак и я пречупи. Сам загърна тялото на шаха с плата на тюрбана си и прочете над него единствената кратка молитва, която знаеше. Джигитите изкопаха с ножове в пясъка яма и погребаха в нея трупа на Мохамед, шахът на Хорезъм, бившият най-могъщ от мюсюлманските владетели, завършил живота си безславно като треперещо пред ножа на касапина козле.

Тимур-Мелик напусна острова и тръгна с джигитите си да търси султан Джалал ад-Дин, за да му разкаже за смъртта на баща му. Казват, че много години след това той се скитал като прост дервиш, бродейки из Арабия, Иран и Индия.

— Гребете по-силно! Хайде пак! — Лодката, обърната с нос срещу течението, се бореше с буйната река Джейхун и бавно се приближаваше към брега.

„Да се грижа за шахските коне в чужбина — как не! По-добре да гладувам в родината си! — размишляваше Курбан. — Толкова е хубаво, колкото му е хубаво на пъдпъдъка да седи в копринена клетка над вратата в ашхана 119 119 Ашхана — гостилница. — Б.а. . Падишахът ми подари златен динар. Такъв ден се случва веднъж в живота. Но как да занеса този динар до дома? Само ако го държа в устата си под бузата. Той заповяда да направляваме лодките надолу по реката до Хорезъм… Не! Натам няма да плавам. Не, Курбан не иска повече нито да воюва за шаха, нито да бяга. Така в бяг можеш да стигнеш и до великото Последно море, а след това накъде? Курбан иска да се върне на нивата си и да види децата си…“

И поглеждаше към напуснатия скалист бряг, където на върха още се виждаше Мохамед на дорестия си кон, застанал на хълма.

След като се отдалечи достатъчно, Курбан скочи във водата и се измъкна на брега. От крепостта надолу по хълма бягаха обезумели хора с вързопи на гърба си, изблъсквайки се един друг, те скачаха в лодките и повтаряха:

— Татарите са близо! По-бързо се спасявайте!

На никой не му беше до Курбан. Той побягна надолу по брега, добра се до колибата, в която живееше с другите превозвачи, намери в сламата торбата с ботушите си, погледна още веднъж към реката и видя, че лодките една след друга се оттласкват от брега. И веднага, без да се колебае, стъпи на пътеката на нови изпитания.

Изкачи се по хълма към стените на крепостта. Оттук видя как по жълтата камениста равнина търчат червени и раирани халати, спасявайки се безразборно, а още по-далеч прииждаше облак прах.

„Това са татарите“ — разбра Курбан и се спусна напред в сухата степ, без да забелязва, че камъните и бодлите нараняват босите му крака.

„Там отпред е хълмът, зад него трябва да има оврази. Татарите ще се занимават с крепостта и брода. За какво им е Курбан?“

Той дотърча до самотната могила, притаи се зад нея, отдъхна и започна да се оглежда.

В прахта вече се различаваха конниците с рижи кожуси, прилепили се до шиите на препускащите коне. На неколцина блестяха железните пластинки на ризниците. Вече се дочуваше ревът на татарите, дивите „Кху-кху-кху!“ и тропотът на копитата на хилядите дребни, набити и напрашени коне.

Няколко конници се отделиха от тълпата, препуснаха в равнината, като пресякоха пътя на бегълците. Проблесваха мечове, падаха хора. Татарите ги наобиколиха, спряха се и без да слизат от конете си, се наведоха, подхванаха захвърлените вързопи, и отново се понесоха, за да се присъединят към войската.