Василий Ян - Чингис хан

Мохамед събра отново значителна войска. Ала в равнината Даулетабад, в околностите на Хамадан, вече с двадесет хиляди конници, той внезапно бе обкръжен от татари, които убиха голяма част от войската му. Падишахът, облечен в селски дрехи, участваше в боя на обикновен, но як кон, и това бе последната му среща с татарите. Въпреки че силите на монголите не превъзхождаха мюсюлманските, той не успя да се сдобие с победа, защото единственото, за което мислеше, бе собственото му спасение.

Някои татари, без да познаят шаха, пуснаха стрели към него, раниха коня му, но Мохамед препусна и се скри в планините. Тук следите му окончателно се загубиха.

След битката татарите тръгнаха по-нататък на запад, към Зенджан и Казвин, разбиха Хорезъмийската войска, командвана от Бек Тегин и Кюч-Бук хан и се придвижиха през Азърбайджан към Муганската степ, където имаха стълкновение с грузинците.

Навсякъде, откъдето минаваха, татарите не спираха, а вземаха единствено най-нужното количество храна и дрехи, заграбваха само злато и сребро и продължаваха нататък. Помнейки важността на заръчаното им от Чингис хан, те правеха преходи и нощем, и денем с възможно най-кратки почивки, и вървяха по следите на Хорезъм шаха Мохамед.

В населените места подбираха най-добрите коне и на тях се устремяваха по-нататък. Всеки конник яздеше с два коня, а някои имаха и повече. По пътя, по време на ездата, татарите прескачаха от единия кон на другия и затова можеха да преминат огромни разстояния за едно денонощие, като се появяваха там, където най-малко ги очакват.

Шах Мохамед стигна до окръг Диануй и тайно спря край град Амол. Местните емири се представиха пред него, изразиха почитта си и готовност да му служат. От предишната голяма свита на шаха не беше останал почти никой. Изнемощял до крайност, съвсем болен, той се съвещаваше с най-старшите емири, които се ползваха с доверието му, и изпълнен с отчаяние, непрекъснато казваше:

— Ще се намери ли на земята спокойно място, където ще мога да отдъхна от татарските мълнии?

Тогава всички признаха, че най-добре ще бъде, ако шахът с лодката си потърси убежище на един от островите в Абескунско море. Като последва този съвет, владетелят замина за един неголям остров в морето, който беше съвсем пуст, без никакви признаци на живот 117 117 През 13-ти век нивото на Каспийско море е било различно и в него е имало острови, които впоследствие са изчезнали. — Б.а. .

На този остров скоро дойдоха синовете му: Озлаг шах, Ак шах и Джалал ад-Дин. Тук Хорезъм шахът написа указ, в който вместо малолетния Озлаг шах назначи за наследник на престола си Джалал ад-Дин, когото по-рано беше преследвал и унижавал.

— Сега само един Джалал ад-Дин е способен да спаси държавата — призна Мохамед. — Той не се бои от враговете, а тъкмо обратното, сам търси битката с тях. Кълна се, че ако след победата на Джалал ад-Дин Аллах върне отново могъществото ми, то тогава само милосърдието и правдата ще царуват в моите владения.

След това падишахът препаса своя меч с елмазена ръкохватка на Джалал и му даде титлата „султан“. Заповяда на по-младите му братя да му се закълнат във вярност и послушание.

Като получи меча на Хорезъм шаха, султан Джалал ад-Дин каза:

— Получавам управлението над царството на Хорезъм, когато то е завзето от татари. Встъпвам в началство над войски, от които е останало само името, те са разпръснати като листа след буря. Но в тази тъмна нощ, спуснала се над мюсюлманските страни, аз ще запаля в планините бойните призивни огньове и ще започна да събирам смелите.

Новият султан се прости с баща си и се устреми обратно за нови битки. Тръгнаха си и всички останали, а Мохамед остана сам на пясъчния остров в Абескунско море.

Докато от брега се отделяше грубата насмолена лодка, Хорезъм шахът стоеше на пясъчната ивица и гледаше мрачен и замислен. Гребците туркмени вдигаха голямото сиво платно, а синовете на шаха и астрабадският емир стояха в лодката, скръстили ръце, без да смеят да се обърнат, докато към тях е устремен погледът на господаря им.

Платното се изду от вятъра, лодката потрепна, започна да пори вълните и бързо да се отдалечава по посока на мъгливите Сини планини.