Василий Ян - Чингис хан

Сега и последните връзки на Мохамед с родината му и с вечно недоволните му бунтуващи се поданици бяха прекъснати. Вече не го заплашваха нито татарските набези, нито мрачната сянка на рижия Чингис хан. Тук вече няма да стигнат преследвалите го по петите Джебе и Субетей.

Тук, сред безпределната морска равнина, можеше с горест да си спомня миналото, спокойно да оцени настоящето и без да бърза, да обмисля бъдещето. Имаше храна за цял месец: астрабадският управител остави в долчинката между пясъчните хълмове плъстена юрта, прати котел, чувал с ориз, овча мас, кожено ведро, топор и други необходими вещи. Сега шахът ще стане дервиш; сам ще си готви всеки ден храната.

Лодката вече беше съвсем далече, а Мохамед още стоеше, потънал в мисли. След това легна на сухия горещ пясък и задряма, нагрят от слънцето и облъхван от лекия морски ветрец.

Шумолене и шепот го пробудиха. Счуха му се думи: „Голям е, силен е…“

Чии гласове могат да се чуят на този пустинен остров? Пак ли врагове? Шахът се разсъни. На хълмче, насред храсти и сивкава трева, се мярна и веднага се скри глава с черна овча шапка. Мохамед нямаше оръжие — лъкът, стрелите и брадвата бяха в юртата. Шахът бързо се изкачи на възвишението. Няколко босоноги човека в дрипи бягаха през глинестата равнина, а сред тях се клатушкаше на четири чуканчета някакво страшно същество.

„Наредих на астрабадския владетел да ме закара на напълно пуст остров! Откъде се взеха тези хора?“

Разтревожен Мохамед се отправи към юртата си. Над нея се виеше пушек. На площадката отпред в полукръг седяха около десет чудовища. Какви бяха тези лица, почти загубили човешки образ? Подпухнали, алени лъвски мутри с огромни рани и язви.

— Кой си ти? — завика един от седналите. — Защо си се домъкнал тук? Нас отвсякъде ни гонят и ние заехме този остров.

— А вие кои сте?

— Ние? Прокълнати от Аллах. Днес дойдохме на този остров да ловим риба.

— Нима не виждаш? Всички сме прокажени, още сме живи, а се разпадаме като мъртъвци. Погледни, на този му окапаха всички пръсти. На този му паднаха стъпалата и ръцете до лактите, и ходи на четири крака като мечка. На този му изтече окото, на другия се разпадна езикът, и стана ням…

Мохамед мълчеше и мислеше с тъга за лодката, която като черна точка се отдалечаваше към далечния бряг.

— Всички се молехме Аллах да ни помогне. Той се смили над нас и ни изпрати теб.

— Че с какво мога да ви помогна аз?

Един от седящите се изправи. Той изглеждаше най-силен и най-висок от всички и държеше брадва в ръка.

— Аз съм шейхът на нашето братство и тук, в царството на прокълнатите, всички трябва да ми се подчиняват. Който не изпълнява заповедите ми, ще бъде убит. Ти си здрав и як. Приемаме те в общността ни. Ти ще теглиш мрежите, ще носиш вода и дърва, не всички от нас могат да го правят. В тази юрта, изпратена ни от Аллах, намерихме котел, ориз, брашно, гърне с масло и сланина. Сега ще живееш с нас и ще свалиш дрехите си; ще ги носим всички по ред, а на теб дрехи не ти трябват.

Мохамед се обърна, като почти се задушаваше, и побягна към брега. Прокажените тръгнаха след него, събраха се на върха на хълмчето и оттам го наблюдаваха. Хорезъм шахът отиде на пясъчната ивица, събра сухи клони, изхвърлени от морето, струпа ги и запали огън. Стълбът гъст дим се закълби и се понесе към небето.

„От брега ще видят този пушек, ще доплава лодка и ще ме отведе обратно на земята — мърмореше Мохамед и мислеше само за лодката, която се изгуби в мъгливата далечина. — Нищо, че там има война, нищо, че там препускат татарските конници, но там са живи, здрави хора. Те враждуват, страдат, плачат, смеят се и животът сред тях ще е същинско щастие след този остров на живи мъртъвци“.

След петнайсет дни, според обещаното, до острова доплава лодка. В нея пристигна с няколко джигита пълководецът на Хорезъм шаха Тимур-Мелик. Не им се удаде веднага да намерят господаря си. Той лежеше на брега напълно гол. На главата му бе кацнала врана и кълвеше очите му.

Тимур-Мелик обходи острова и намери криещите се в храстите изплашени прокажени. Попита ги какво се бе случило на острова и те му разказаха:

— Видяхме, че всички в лодката се кланяха до земята на този човек, който остана на нашия остров, и го наричаха падишах. А ние добре знаем от старците, че ако прокаженият облече дреха, носена от шах или султан, то болният ще оздравее и раните му ще се излекуват. Само заради това свалихме дрехите от този човек. Канехме го да се храни с нас, носихме му храна, но той отказваше да яде, през цялото време подклаждаше огъня и лежеше ето така, мълчаливо, като сега. Убедихме се, че той не е султан, защото никой от нас не се излекува.