Василий Ян - Чингис хан

От сутринта всички бухарци на големи тълпи се движеха из града. Бащите водеха за ръка децата си, жените носеха бебетата, дори прегърбени старци и старици, с години не излизали от къщите си, плетяха крака, заловили се един за друг.

Монголските разузнавачи препускаха из улиците, чукаха по вратите и подвикваха:

— Дер хал! Хош хал! 114 114 Дер хал! Хош хал! — Хайде! По-весело! — Б.а.

Жителите излизаха от единайсетте врати и се настаняваха в полето, опасвайки целия град като с пръстен. Стражата не пускаше никого обратно.

Тогава стана ясно колко много хора живееха в „благословената Бухара“ — бухарците бяха два-три пъти повече, отколкото нашествениците.

Отначало монголите заедно с преводачите обикаляха сред жителите и разпитваха кой от тях е занаятчия и какъв занаят владее. Опитните майстори отделяха в специална група. След това отбраха и младите и силни мъже и ги обкръжиха с конници.

Накрая нашествениците започнаха да избират красиви жени, девойки и деца и да ги извеждат от тълпата. Тогава всички разбраха, че те ще се разделят с близките си и навярно завинаги. Разнесоха се викове и вопли и потекоха сълзи на отчаяние.

Както месарите на пазара равнодушно отбират мучащите крави или жално блеещите кози и ги подгонват с удари към скотобойната, така и новите господари на Бухара биеха с камшици дърпащите се, хвърляха на врата им ласо и, смушквайки коня си, ги извличаха от тълпата.

Ужасът пред монголите бе толкова огромен, че бухарци даже не оказваха съпротива.

Няколко съпрузи и бащи при вида на жените или дъщерите си, влачени в прахта подир ездачите, се хвърлиха след тях, обезумели от мъка в опит да спасят близките си. Но монголите ги тъпчеха с конете си или ги удряха по главите с пръчки с железен топуз и накрая ги просваха на земята.

Сред бухарците, изгонени от града, имаше и учени, прекарали дълги години в медресето, където предаваха на своите учениците обширните си познания. Двама такива учени стояха сред тълпата, ужасени при вида на нечовешкото насилие.

— Тези езичници разграбват джамиите, копитата на конете им тъпчат листовете на мъдрите книги. Похищават и душат деца, насилват девойки пред очите на бащите им — каза първият. — Нима мога да изтърпя това?

Вторият учен, известният в града Рукн ад-Дин имам-Заде, отвърна:

— Мълчи! Носи се вятърът на гнева на Аллах! Няма какво да говорим за сламата разнесена от него!

Само че старият Рукн ад-Дин не можа дълго да остане спокоен и покорен. Като гледаше как жестоко се отнасят монголите с жените, той и синът му се застъпиха за тях и веднага паднаха убити. Същото сполетя и мнозина други: при гледката на позора и унижението на своите семейства, те се хвърляха да ги защитят и биваха покосени от смъртоносни удари.

Това бе ужасен ден, изпълнен само с виковете, стоновете на умиращите и плача на жени и деца, завинаги разделени от бащите си, съпрузите и братята си. Мъжете бяха безсилни да помогнат с каквото и да било и си спомняха думите на поета: „Който не пожела здраво да хване черната дръжка на меча, към него ще се насочи острието му“.

Монголите се върнаха в изоставените от населението пусти улици. Когато се разпръснаха по домовете и натовариха на конете си заграбените вещи, градът изведнъж пламна от всички страни. Огнените езици и черният дим се издигнаха над древната Бухара и закриха слънцето. Постройките бяха леки, от дърво и глина, и градът бързо се превърна в огромна клада. От разрушението се запазиха само главната джамия и стените на някои дворци, направени от кирпич.

Монголите, спасявайки се от бушуващия огън, препуснаха от града, захвърляйки заграбеното. Много години след това градът остана като купчина одимени развалини, където се криеха единствено сови и чакали.

Чингис хан пое от Бухара към Самарканд в ранната пролет на годината на Дракона (1220). Войската напредваше по двата бряга на Зарафшан. Без особено да тормози този път тези, които му се покориха, хаганът остави отряди за обсадата на градовете Серипул и Дабусие, които затвориха вратите си пред монголите.

Когато пристигна в Самарканд, Чингис хан избра за свой лагер извънградския „Зелен“ дворец на Хорезъм шаха („Кек сарай“). Тук започнаха да пристигат отрядите на четиримата му сина, както и тълпи пленници, които монголите гонеха с камшици като добитък. Всички тези отряди се разполагаха около града и образуваха пръстен, който бе невъзможно да се разкъса.