Василий Ян - Чингис хан

Курбан не отговори. Още го болеше цялото тяло от побоя. Погали кобилата, оправи рядката грива и прокара ръка по мършавия гръб и издадените й ребра.

— Не ни се сърди, Курбане! Сам знаеш: кучетата първо за кокалите ще се сбият, а после, дорде се огледаш, пак заедно се греят на слънце — увещаваха го съседите. — Заради водата и родният брат става звяр. Та кажи, Курбане, защо дойде джигитът на окръжния управител?

— Война… — промълви глухо Курбан.

— Война ли?! — повториха и четиримата и застинаха в учудване. — Каква война? Хорезъм шахът е най-силният владетел на света, неговата сянка покрива Вселената. Кой ще се осмели да воюва с него?

— А какво искат от нас? Нали ние не сме воини! Ние сеем хляб, после бековете ни го вземат, но да не ни закачат повече.

— Какво каза джигитът?

— Каза, че всички трябва да отиват на война, за да защитават земята ни. Който има кон или камила, трябва да се яви с тях при бека.

— А аз ще взема жената и децата и ще избягам с тях в планината или блатата. Какво да защитавам? Тази земя? Та тя не е наша, а на бека! Нека бековете със своите джигити да се бият за нея!

— Хорезъм шахът притежава войска от наемни кипчакци. Тяхна работа е да воюват. Досега те воюваха повече с нас, с орачите, бял ден не виждахме от тях.

— А ето, като ги налегна неволята, и се обърнаха към нас!

— Ей, гледайте! Задава се още една беда!

По пътя, вдигайки облаци прах, бързо се приближаваха конници, зад тях трополяха четири каруци с високи колела. Те спряха до паянтовата къща на Курбан и от талигата скочиха няколко слуги с дълги бели тояги.

— Елате насам! — повика единият ездач. Курбан и другите селяни се приближиха, поклониха се и скръстиха ръце на корема.

— Сигурно ме познавате. Аз съм окръжният хасиб, събирачът на данъци. Главният ковчежник Мустафа разпрати заповед до всички хасиби. Страната е застрашена от война, към нас от степта прииждат езичници-татари. Ако нахлуят в земите ни, всички ще заколят, добитъка и хляба ще ни вземат, и ние голи и гладни ще останем.

— А че ние и така сме голи! — начумери се старата майка на Курбан.

— А като дойдат враговете — продължаваше хасибът бирник, — дори и главите си ще загубим. Значи, нужни са много пари и хляб, за да въоръжим петстотин хиляди воини и всичките да нахраним. Затова шахът заповяда да се съберат данъци.

— Но ние всички данъци платихме току-що!

— Платили сте за тази година, а сега ще платите за следващата. Трябва да се плати сега. Ще започнем с първия. Чия е тази къща?

— Моя, велики управителю! — обади се Курбан-Къзък. — Ала нямам с какво да платя! Нищо нямам! Остана само една кокошка, а и тя не снася.

— Знам предварително какво ще кажеш! Всички така приказвате. Ей, юнаци, огледайте хубавичко тази къща и особено сарая.

Четиримата джигити пресякоха двора, огледаха сарая и градината и се върнаха с празни ръце. Единият държеше кокошката.

— Давам ти срок от два дена. Днес ще ти ударят петдесет пръчки и ще те бият всеки ден, докато не ми донесеш чувал пшеница. А после твоят участък земя ще дадат на друг, по-усърден данъкоплатец, който няма да отказва да помогне на храбрата войска.

Курбан-Къзък падна на земята.

— Ще сторя всичко, каквото поиска шахът! Ще отида с кобилата да воювам с яджуджите и маджуджите. Ще работя, ще поправям мостове и пътища, но не ме бий пред очите на децата ми и не искай хляб, когато го няма! Имам четири деца, малки като бръмбари, и стара майка. Трябва да ги нахраня, а с какво — не знам. Пощади ме, Велики хасиб! — и той прегърна копитата на коня на бирника. Той сам се чудеше на смелата си реч и сам на себе си се стори толкова нищожен, сякаш буболечка, а рижата му кобила му се стори нещастна като гладно кученце.

— Ти, гледам, си голям шегобиец, Курбан-Къзък — каза бирникът. — Знаеш, че Великият аллах за вечни времена е създал стъпала за хората: най-високо от всички е сложил шаха, след това бековете, после търговците, и накрая — простите орачи. Всеки трябва да прави това, което му подхожда — шахът заповядва, а всички останали трябва да се подчиняват. А какво трябва да прави орачът аргатин? Да работи за бека и за шаха и да им дава хляб, колкото му поискат. Така че приготви торба пшеница. Добре, няма да те налагам днес, нямам време, но утре ще ти съдера кожата.

Хасибът шибна коня и отлетя нататък.

Когато улегна прахта, вдигната от отминалите бирници, и омърлушените съседи се разотидоха, Курбан-Къзък започна да се приготвя за заминаването.