Василий Ян - Чингис хан

По всички пътища се виждаха групи преселници, пеша или на коне, върволици от двуколки, натоварени с покъщнина и деца. С викове и сълзи вървяха старци и жени. Обозите пътуваха във всички посоки — едни към града, други, обратно, отиваха към южните планини.

Беше началото на пролетта. Из полята зеленееха есенниците, слънцето вече грееше по-силно. Пътищата бяха изсъхнали и гъсти облаци прах се вдигаха над върволиците хора тръгнали нанякъде. Край градчетата и селата изникваха ковачници, в които се чуваха чукове и викове на въоръжени мъже, докато обясняваха, че искат да им се подкове кон, да си купят острие на копие или умело изкован железен меч.

Надвечер на следващия ден, когато в далечината се показаха глинените огради на Бухарските предградия, Курбан вече бе успял да се сприятели с черноок брадат дервиш, който крачеше до натоварено с вързопи черно магаре. От него не се отделяше едно момче, на видима възраст около тринайсет години. Дервишът си пееше песни и призоваваше щастие и успех за смелите богатири, тръгнали на битка с неверниците. Някои воини пускаха в паничката му питки или шепа пшеница.

Щом падна нощта, край града заблестяха хиляди огньове. Курбан следваше дервиша и се озова край ниски постройки, от които долитаха монотонни викове: „Гу, гу-у, гу-у“. Това беше ханакът — общежитието на дервишите. Вътре имаше много хора, които молеха светите хора за изцеление от болести и за молитви, които да ги предпазят от смърт в предстоящата война. Дервишите врачуваха, четяха заклинания, раздаваха на посетителите малки листчета със свещени надписи.

Курбан завърза кобилата си край оградата, обиколи около огньовете и събра разпръсната по земята слама, за да нахрани Рижка и черното магаре. Дервишът раздели питките и кашата от брашно, която свари в желязно котле.

„Джигита ще го нахрани пътят“ спомни си селянинът.

Цялата нощ той се бори със съня и стоя около коня, намотал повода около ръката си. Край огньовете се говореше, че сега се купуват за добри пари и най-лошите и куци коне, тъй като всички искат да се махнат по-надалеч от Бухара — в персийските планини или в Индия, докъдето няма да достигнат появилите се, незнайно откъде, езичници.

На разсъмване Курбан заспа така дълбоко, че не чу как някой преряза повода и отведе неговата Рижка.

— Казват, че Аллах ще накаже безсрамния крадец, отнел коня на воин, тръгнал на Свещена война — обясни дервишът. — Но май Бог е наказал и мен, бедния Хаджи Рахим, тъй като крадецът е отмъкнал и моето старо магаре. Да се утешим с това, че сега ще ни бъде по-лесно да разгледаме благословената Бухара.

Курбан нарами дългото си копие и тръгна заедно със своя спътник и младия му придружител да обиколи прославения град — „светлата звезда на небето на просвещението“, „благословената Бухара“.

Тримата пътници, „държейки се заедно за пояса на дружбата“, закрачиха сред безбройната тълпа, която се движеше като несекващ поток.

Във високите стени, построени още в древни времена, обрасли с бурени и порутени на места, имаше единайсет порти, през които търговските кервани свързваха тази твърдина на исляма с всички краища на света.

Пред първата се беше скупчила голяма тълпа. Стражниците разпитваха всички, които минаваха оттам, и към всички се обръщаха с един и същ призив:

— Дарете за укрепването на града, за изхранване на воините, за изработване на мечове! Нека не се затваря скъпернически ръката ви, нека щедростта развърже пълните ви кесии!

Стари учени улеми с кожени торби се движеха из тълпата и караха всеки да дари по нещо за свещеното дело — защита на родината.

Непосредствено след вратата започваха търговските редици. Малки магазинчета с всевъзможни стоки се притискаха едно до друго. Търговците знаеха какво най-много се търси днес и се провикваха, изтъквайки достойнствата на тъкани, издържащи на дълъг път, или на добре сгънати плъстени парчета, нужни за нощувка край пътя, и на медени хлебчета, които не се развалят дълго време.

Навсякъде се виждаха групи объркани бежанци, дошли с децата и покъщнината си от околността, за да потърсят защита и подслон.

След като преминаха и през масивните врати на втората стена, която отделяше предградията от вътрешния град — Шахристан, тримата пътници свърнаха от шумната улица към безмълвен площад, обкръжен с високите арки на джамиите и медресето. Там се учеха няколко хиляди млади и стари изтормозени студенти, „шагирди“, които желаеха да постигнат премъдростта на богословските арабски книги, за да могат след много години на труд и лишение да станат имами.