Василий Ян - Чингис хан

— Махни се! — заповяда строго шахът.

Когато остана сам със сина си, заговори полугласно:

— Тревожа се. Дойдоха разузнавачите от три посоки, черни облаци прииждат отвсякъде.

— Нали сме във война — отбеляза равнодушно Джалал.

— Първият вестоносец донесе вестта, че рижият тигър Чингис хан е завладял Отрар, заловил е Иналчук Кадир хан и, за да задоволи жаждата си за мъст, заповядал да полеят очите и ушите му с разтопено сребро. Сега се е насочил насам и ме търси.

— Нека дойде! Чакаме го.

— Как може дори при заплаха от най-ужасно бедствие да оставаш така лекомислен!

— Имаме толкова многобройна войска, че няма защо да се отчайваме.

— Вторият пратеник дойде от юг. Твърди, че е видял татарски разузнавачи.

— Някой малък отряд. Сега, в началото на пролетта, голяма войска не може да премине през затрупаните със сняг проходи.

— Но ако се спуснат от планината, татарите ще ни отрежат пътя за отстъпление към Индия.

— А за какво ни е да отстъпваме натам?

— Има още вести — монголска войска вече е забелязана из пясъците на Къзълкум.

— Сред пясъците за прикритие е изпратен отряд тюркмени от десет хиляди конници.

— Тези тюркмени няма да задържат монголите!

— Ако е така, то Чингис хан може да се окаже при портите на Бухара в близките няколко дни. Да се приготвим.

— Може би червенобрадият звяр вече се прокрадва към Бухара, отрядите му се навъртат наоколо и ни търсят. Трябва по-бързо да се махаме оттук! — ломотеше Мохамед и се озърташе, сякаш очакваше някой да го нападне иззад храстите.

Синът му мълчеше.

— Защо не отговаряш?

— Мислиш ме за безумец. Какво мога да кажа?

— Заповядвам ти да говориш!

— Тогава ще ти кажа, а ти може да ме помилваш или да ми отсечеш главата. Ако проклетият Чингис хан идва насам, то нашата войска не трябва да се крие зад стените на града, а да го търси. Аз бих извел в полето всички кипчакски ханове, които са храбри, когато трябва да се дерат кожите от гърбовете на покорните селяни, но треперят като листа в суровия час на истинската война. Бих им забранил под страх от смъртно наказание да влизат в градовете. Защитата на воина са острието на меча му и буйният му кон. Рижият тигър идва насам? Още по-добре. Значи вече знаем какъв е пътят му. Трябва да обърнем конете и да тръгнем по следите му, да нападаме иззад гърба му, да станем преграда на пътя му, да го нападаме от всички страни, да избиваме камилите му и да откъсваме парчета месо от рижата му кожа. Каква полза, че зад стените в Самарканд са се скрили сто хиляди конници? Те само пекат овни и се гощават, а благородните им коне губят силите си…

— Смееш да осъждаш заповедите на баща си? Отдавна го забелязах. Чакаш гибелта ми!

Джалал ад-Дин наведе очи, а гласът му беше пропит с тъга, когато отвърна:

— Не е така. Няма да те оставя в труден час, когато светът се разпада. Но се кълна в паметта на любимия ти Искендер, че съм безумец, задето постъпвам така покорно и нерешително. За какво ти е цялата тази огромна войска, ако не стои в бойна готовност, ако не е готова да се нахвърли върху врага при едно твое махване с ръка! За какво са ти високите стени, ако зад тях се крият не нашите жени и деца, а въоръжени силни мъже, които обаче се тресат от страх под завивките на невестите си? Може да ме накажеш, но направи каквото ти казвам. Татко, да отидем в Самарканд и да тръгнем…

— Само към Иран или Индия!…

— Не! Останали са ни само две възможности: мъжествена борба или позорна смърт в изгнание. Ще излезем с войските в открито поле, за да се сблъскаме с татарите… Ще сме стремителни като мълния, и неуловими като нощните сенки… Ще се прославиш като велик пълководец!… Не се бави, действай!

— Ти не си пълководец, — каза величествено шахът, като вдигна пръста си с елмазен пръстен, — ти си храбър джигит, можеш да командваш дори няколко хиляди джигити, които безумно ще връхлетят врага… А аз не мога да постъпвам като храбър, но безумен джигит. Трябва всичко да премисля, всичко да предвидя. Реших другояче. С теб отиваме в Келиф, където ще охраняваме брода през река Джейхун.

— И ще изоставиш родната ни страна? Тогава народът ще е прав, че изпраща проклятия върху рода на Хорезъм шаховете за това, че можем само да вземаме и последната му риза, но пред лицето на опасността го изоставихме на милостта на татарите!

— В Иран ще събера огромна, отпочинала войска.

— Не, господарю! Сега трябва да действаме с тези сили, който имаме под ръка. Късно е да се обучава друга войска, когато твоята остава без предводители, тъй като те са се скрили зад стените. Една войска се готви двайсет години, за да удържи победа в един-единствен ден. Да отидем в Самарканд! Ще се бия като прост джигит редом с теб…