Василий Ян - Чингис хан

Монголите започнаха да ги преследват и по двата бряга, а Тимур-Мелик направляваше лодките и саловете натам, накъдето се показваха монголците. Отблъскваше нападателите със стрели и съдовете продължаваха да се носят по водата. Край Бенакет с един удар скъсаха веригата, опъната от нашествениците напречно на реката. Тъй като се опасяваше, че по-нататък може да има по-големи прегради, когато военачалникът забеляза многобройни табуни край Бар-Халъгкент нареди да пристанат към брега. Воините наскачаха на конете и препуснаха през степта; монголите ги последваха. Налагаше се да спират, да се сражават и да ги отблъскват, за да могат отново да продължат напред. Но никой не искаше да се предава. Ето защо само неколцина успяха да се спасят като се прокраднаха през нощта между монголските лагери. Тимур-Мелик остана с малко хора, но продължи да отбива вражеските удари, като напредваше все по-навътре в степта и се надяваше на силите на коня си.

Когато и последните му спътници бяха убити, а в колчана му останаха само три стрели, зад него препускаха само трима монголи. Когато уцели единия от тях в окото, другите обърнаха конете и изчезнаха. Така с две стрели в колчана той се добра накрая до кладенец сред пясъците, където стануваха тюркмените от отряда на Кара-Кончар. Дадоха му отпочинал кон и с него Тимур-Мелик пристигна в Хорезъм. Там той отново се зае с подготовката за войната с Чингис хан.

По времето, когато в Отрар димяха развалините на опожарените сгради, а упоритият хан Иналчук, барикадирал се в крепостната цитадела отбиваше атаките на изкачващите се по стените монголци, Чингис хан развя деветоопашато бяло знаме и заповяда на отрядите си да бъдат готови за настъпление.

Той извика синовете си и главните военачалници. Всички седнаха в кръг. Всеки вече беше получил заповед в каква посока и към кой град да тръгне, но никой не се осмеляваше да попита страшния владетел накъде ще се отправи неговото бяло знаме.

— В мое отсъствие — започна хаганът, — над цялата войска ще се разпорежда внимателният Богоричи-нойон. Двата предни отряда ще поведат стремителният в набезите Джебе-нойон и опитният в засадите Субетей. Не смейте да тъпчете посевите из полята, иначе няма да има с какво да нахраним конете. Ще се срещнем с шах Мохамед в равнината между Бухара и Самарканд. Ще го нападнем от три страни. Когато унищожим главните му сили, аз ще стана повелител на всички мюсюлмански страни.

Той отпи от кумиса и изля малко на земята — почит към Сулде — духът покровител на воините, който живее в бялото знаме. После яхна коня си и войската потегли. Една част тръгна нагоре по течението на река Сейхун, друга част — надолу, а ханът пое по пътищата на керваните право в пясъците на Къзълкум.

През деня февруарското слънце блестеше ослепително и прежуряше, нощем локвите замръзваха и тясната пътечка се втвърдяваше. Войската се движеше безшумно, не се чуваха дори цвиленето на конете или звънът на оръжията, никой не се решаваше да подеме песен. Отрядите се държаха близо един до друг. Почивките бяха кратки, воините заспиваха на земята до предните копита на конете си. През нощта напред се впускаха разузнавачи с факли. Те се изкачваха на някой хълм и подаваха огнени сигнали, за да не се отклонят отрядите от пътя си и да се загубят. Разказваха, че сред враждебните мюсюлмански войски имало тюркменски конници на бързи дългоноги коне, които като пантери се спускали иззад хълмовете, врязвали се в редиците, предизвиквали суматоха и пак толкова бързо изчезвали, като влачели на ласата си пленените.

Отначало монголите предполагаха, че се движат през пустинята право към Гургандж, главната столица на Хорезъм. Но след два дена път, когато мътните води на Сейхун останаха зад тях, а сутрин слънцето не изгряваше зад гърбовете им, а отляво, всички разбраха, че главите на конете им не са обърнати на запад, а на юг, към славните градове Самарканд и Бухара.

Чингис хан яздеше в средата на войската на светлориж кон с яки нозе и черна ивица по гърба. Цялата войска се движеше с ускорен тръс „аян“ (или „вълчи ход“, както го наричат татарите). Великият хаган седеше на коня невъзмутим и непроницаем, хванал с лявата ръка поотпуснатите поводи; очите му бяха притворени, много рядко ги отваряше в тесни цепки и не можеше да се разбере — дреме ли, мисли ли за свои си работи или през процепите зорко се оглежда наблизо и надалеч като всичко забелязва и нищо не забравя.