Василий Ян - Чингис хан

В този поход владетелят не допускаше никакво забавяне; не му разпъваха юртата, спеше на плъстена постелка. Преди сън сваляше кожения си шлем и покриваше белите си коси с шапка с наушници, подплатена с черна самурена кожа. Докато подремваше, край него неотлъчно стояха четирима верни телохранители, които го предпазваха с тела и парчета плат от вятър, дъжд или сняг.

Целият ден дервиш Хаджи Рахим, момчето Туган и Курбан-Къзък се разхождаха из Бухара, като си търсеха къде да пренощуват. С приближаването на вечерта шумно се затваряха магазините, хората бързо се разотиваха и изчезваха от улиците, скривайки се зад високи, глухи стени. Напразно тримата молеха някой да ги приюти за през нощта, все чуваха един и същ отговор:

— Пълно е с гости при нас, идете по-натам!

Затвориха се и хановете, и страноприемниците, където стопаните искаха цяла шепа пари само за правото да прекараш нощта в теснотията сред тълпите бежанци. А блюстителите на реда и нравствеността, заедно със стражите, въоръжени с дълги пръчки, обхождаха улиците и заплашваха да хвърлят в „мазето на възмездието“ подозрителните лица, които се прокрадват из улиците с безчестни намерения.

Накрая в дъното на тясна пресечка, където до крепостната стена се бе сгушила полуразрушена колибка, Курбан-Къзък предложи да се покачат на плоския покрив и там да се скрият сред сламата и клонака. Той се покатери пръв и помогна на спътниците си, после се притиснаха един в друг и се покриха с широкото наметало на дервиша.

През нощта ги прониза хладен вятър, посипващ ги със снежен прах. Градът още дълго време тътнеше, постепенно замираше, докато накрая не утихна съвсем. Сега се чуваха само потропванията на нощната стража и лаят на кучетата пазачи.

На другия ден, когато от високите минарета се разнесоха призивите за сутрешна молитва, тримата приятели се покачиха на високата градска стена, накъдето бързаха развълнуваните изплашени жители.

На равнината пред източната порта на самотен хълм се издигаше невиждана огромна жълта шатра. Около нея се движеха плътни редици от конници, които на отделни отряди се носеха из полето и постепенно обграждаха града.

Видът им бе непривичен за бухарци: малките коне се носеха бързо като побеснели диви свине, после с лекота се обръщаха в друга посока, внезапно спираха и отново поемаха нанякъде. Металните шлемове и пластинки на броните блестяха под лъчите на слънцето, проникнали през облаците прах. Други отряди конници водеха многохилядна тълпа с мотики и прътове на рамо.

— Кои са тези странни хора с малки коне? — попита Курбан.

— Какво питаш? — отговори навъсен воин и заби копието си в земята. — Не виждаш ли, че не са наши, не са мюсюлмани. Дойдоха, ония яджуджи и маджуджи, които хората наричат „татари“. А в тая жълта шатра седи и се подсмихва като ни гледа, главният им хан — да го порази Аллах!

Курбан-Къзък извика стреснато:

— Вратите на града са затворени! Сега няма да ме пуснат! Какво ще правят бедните ми дечица! Може да се наложи да прекарам тук цяла година!

По стената крачеше важен началник — хаджиб, със стоманен шлем и сребриста ризница. Курбан, притиснал ръце към гърдите си, го настигна, целуна края на дрехата му и попита:

— Велики бек-джигит Иналчук хан, позна ли ме? Аз съм твоят арендатор, Курбан-Къзък! Селям!

— Защо си тук, а не в стотната си?

— По заповед на падишаха дойдох пешком в Бухара да се сражавам с неверниците. По пътя ми откраднаха кобилата — да убие Аллах крадеца с мълния! Скитам тук цели два дни, за да намеря този стотник, който ще ми е началник. Но никой не иска дори да говори с мен. Ако никой не го е грижа за воин, дошъл, за да рискува главата си заради падишаха, тогава кой ще се бие с яджуджите?

— Радвам се да чуя такива доблестни слова — отвърна Иналчук хан. — Виждам, че ръцете ти са силни и имаш гърбица заради упоритата работа на полето. Можеш да станеш велик богатир. Ще те взема в моя отряд. Следвай ме!

Така Курбан се раздели с дервиша и Туган.

Като вървеше след Иналчук хан, той стигна до площада, където стояха завързани коне, димяха огньове, в котлетата се вареше ориз и се носеше аромат на овнешко. „Тук карат хората не само като в кланица, но и ги хранят“ — зарадва се селянинът.

— Ойе, чауш 105 105 Чауш — воин. — Б.а. Ораз — извика Иналчук, обръщайки се към висок, мрачен тюркмен с черна брада, който се поклони при вида на началника си. — Под твое разпореждане постъпва смелият воин Курбан-Къзък. Добре работи на полето, и на война ще е добър джигит.