Василий Ян - Чингис хан

— Да му дам ли кон или ще се бие пеша?

— Дай му сабя, кон и всичко останало, което ще му е нужно. Аллах да ви помага! — и ханът си отиде.

Чауш Ораз беше началник на девет конници. Всички те седяха в кръг край близкия огън. Един от тях, с голяма дървена лъжица в ръка, отвърна на поздрава на Курбан:

— Добре, че си донесъл толкова голямо копие, не ми стигат подпалки за пилафа — и като хвана тежкото копие го нацепи с брадвата си на малки парчета, които хвърли в пламъците.

— Това ще е твоят кон — каза Ораз и поведе Курбан към сив жребец, завързан встрани от другите. — Много е буен, не минавай откъм опашката — ще те убие! — а само откъм главата, и веднага го хващай за повода. Ще свикне с теб. Едно е лошо — не се движи в строй, а лети напред, особено в галоп. Ето защо не отпускай поводите, инак в битка ще те отведе право при татарите.

Селянинът се приближи плахо към животното, което оголи зъби, присви уши и хвърли един къч. „Аллах да ми е на помощ“ — помисли си Курбан и се върна при огъня. Ораз му даде стара голяма сабя, жълти смачкани ботуши и го покани да вечеря — едва тогава се почувства воин-джигит като другите.

Вечерта всички нахраниха конете до насита с ечемик и насипаха и още в преметнатите през седлата на животните торби, същото стори и Курбан.

— Сега ще стане нагорещено! — каза чаушът и извика: — По конете!

Всички яхнаха конете си, Курбан с мъка се покачи върху неспокойното си животно и заедно с останалите се понесе из тесните улички на Бухара.

— Ще правим нощна атака — каза съседният джигит. — Колцина ли ще се върнат?

Отрядът спря при градските порти. На площада се събраха и други отряди и общо станаха около пет хиляди конници. Предводителите на отделните отряди получиха указания от Иналчук хан:

— Хвърляме се срещу жълтата шатра, където е главният татарски хаган. Убивайте всички! Не вземаме пленници! Ще всеем смут в татарския лагер, а останалата войска с лекота ще се справи с езичниците. Аллах помага на смелите!

Тежките ковани порти се отвориха и конниците започнаха да излизат от града. Когато Курбан се озова в полето, видя в сумрака само сенките на яздещите пред него джигити, а далеч отпред се мяркаха безбройните огньове на неприятелския лагер. Конете преминаха в тръс, после в галоп и пет хиляди конници се врязаха сред вражеския стан като неудържима лавина и със страшен рев стъпкваха огньове, събаряха хора, прескачаха съборени седла и денкове. Татарите се метнаха на конете и се разлетяха на всички страни. Курбан се носеше между конниците, размахваше с вик тежката си сабя — един удари, друг събори, и все се стремеше към жълтата шатра. Изведнъж забеляза, че целият му отряд не тръгна да преследва езичниците, а се спусна встрани. Конят му сам се понесе след другите и Курбан се молеше единствено да не паднат и двамата в някой ров.

Конете дълго препускаха, после забавиха ход по големия път, водещ на запад от града. Цяла нощ яздиха спокойно, а на сутринта ханът обяви почивка.

— Ще дадем на конете отдих, за да се възстановят, след това ще стигнем до река Джейхун, ще я преминем и ще продължим, докато не се срещнем с войските на шаха.

В това време се дочуха грохот и отчаяни вопли и в далечина се показаха татарите. С ужасен вой те се спуснаха към отдъхващите си бойци. Бухарци едва успяха да се метнат на конете и, загубили всякакво мъжество, се разпръснаха без бой, с което осигуриха гибелта си. Почти целият отряд бе унищожен от татарите.

Поетът е казал: „Който живее в страх пред смъртта, тя все едно ще го настигне, дори и да се опита да се скрие от нея чак в небесата!“

Когато петте хиляди воина на Иналчук хан вместо да защитят „благословената Бухара“, смениха воинската си доблест с позора на бягството, в главната джамия на града се събраха най-знатните бекове, имами, учени улеми и богати търговци. Дълго се съвещаваха и решиха:

— Преклонената глава по-лесно запазва живота си, отколкото непокорната. Затова ще се подчиним на Чингис хан.

— Хората навсякъде са си хора — разсъждаваха те. — Татарският хан ще изслуша молбите ни, ще окаже внимание на беловласите и навярно ще се отнесе милостиво към покорилите се жители на най-древния град, прославен като „светлата звезда в небесата на просвещението“.

Облечени в копринени халати и понесли на сребърен поднос златните ключове от единайсетте градски порти, бекове, имами, улеми и търговци вкупом излязоха и се запътиха към жълтата шатра. Към тях веднага се приближи главният преводач на хагана. Някои от старците го познаха — това беше богатият търговец от Гургандж — Махмуд. Нарекоха го Ялвач, преводач, тъй като по време на дългите си пътешествия с керваните бе изучил много чужди езици. Най-знатният от старейшините каза: