Василий Ян - Чингис хан

Преводачът попита стареца и обясни:

— Този имам казва, че е ходил в Арабия, да се моли на бог и да се поклони на гроба на пророка Мохамед в Мека. Ето защо носи такава голяма чалма 107 107 За правоверния мюсюлманин чалмата служи за саван — покривало, с което го завиват като умре. — Б.а. .

— Не е нужно да се ходи някъде за това — отвърна хаганът. — Навсякъде можеш да се молиш на Бог.

Имамите мълчаха поразени, с отворени уста. Ханът продължи:

— Вашият шах е натрупал цяла планина с престъпления. И аз дойдох като гняв и бич от небесата, за да го накажа. Заповядвам отсега нататък никой да не дава на шах Мохамед нито подслон, нито храна.

Чингис хан изкачи още две стъпала и извика на воините си, трупащи се при вратите на храма:

— Слушайте, мои непобедими воини! Хлябът е обран от полето и конете ни няма къде да пасат. Но хамбарите тук са пълни и са отворени за вас. Напълнете търбусите на конете си със зърно!

Из целия площад се понесоха виковете на монголите:

— Хамбарите на Бухара са открити за нас! Великият хаган заповядва да нахраним с хляб конете си!

Като слезе от мембера, татарският властелин заповяда:

— Нека с всеки от тези старци тръгне по един багатур и те, без нищичко да крият, да покажат всички богати домове, хамбари с хляб и магазини със стока. Писарите да разберат от тях и да запишат имената на всички богати търговци и те ще ми върнат цялото богатство, отнето от моите търговци, убити в Отрар. Нека богаташите донесат тук ядене и пиене, за да се наситят воините ми, да се радват, пеят и танцуват. Днес ще празнувам превземането на Бухара в дома на мюсюлманския бог.

Старците и монголските воини си отидоха и скоро започнаха да се връщат с камили, натоварени с медни котли, торби с ориз, заклани овни и делви, пълни с мед, масло и старо вино.

На площада пред главната джамия задимяха огньове, в котлите закъкриха овнешко и ориз. Чингис хан седеше на копринени възглавници на високата площадка пред входа. Около него се трупаха военачалници и телохранители. Встрани бухарски музиканти и хор девойки от различни племена, доведени от старейшините на града, свиреха на най-различни инструменти.

Най-видните имами и улеми пазеха монголските коне и им подаваха стиски сено. Преводачът на хана, Махмуд-Ялвач, седеше недалеч от господаря си и внимателно следеше всичко; зад него трима писари от бившите му закупчици, приклекнали, бързо изписваха листове цветна хартия с разпореждания или пропуски за монголските постове.

Воин в дълга до петите дреха, целият в оръжия, си проби път през седящите и зашепна на ухото на преводача:

— Мои разузнавачи са задържали двама — единият прилича на шаман, с висок калпак, а другият е момче. Когато поискахме да ги убием, възрастният каза по нашенски: „Не ни докосвай! Махмуд-Ялвач ни е приемен баща — анда…“ Тъй като ни е заповядано да щадим шаманите и магьосниците, а и освен това той е „анда“, заповядах засега да не ги закачат. Какво ще наредиш да сторим?

— Доведи ги тук!

Монголът доведе Хаджи Рахим и Туган. Преводачът им посочи да седнат до писарите.

Чингис хан никога не губеше бистротата на ума си, дори и на пиршество с много пиене, и сега забеляза всичко. Затова с поглед направи знак на Махмуд-Ялвач и той приближи.

— Какви са тези хора?

— Когато по твоя заповед преминавах през пустинята и ме раниха разбойници, този човек ме върна към живота. Нима не трябва да се погрижа за него?

— Разрешавам ти да го наградиш за това. Обясни ми защо има такъв висок калпак?

— Той е мюсюлмански търсач на знания и певец. Умее да се върти в кръг като пумпал и да говори истината. Такива хора народът почита и им дава дарове.

— Нека да се повърти пред мен. Да погледаме как танцуват мюсюлманите.

Махмуд се върна на мястото си и каза на дервиша:

— Нашият повелител заповяда да му покажеш как танцуват въртящите се дервиши. Знаеш, че ако не изпълниш волята на Чингис хан, ще загубиш главата си. Постарай се, а аз ще ти свиря.

Хаджи Рахим остави на килима торбата, паничката и тоягата си. Покорно излезе насред кръга пламтящи огньове. Застана така, като правят дервишите в Багдад — разпери ръце с дясната длан с пръсти надолу, а лявата — нагоре. Изчака няколко мига, Махмуд-Ялвач засвири жална песен, преливаща ту в детско ридание, ту в тревожния вик на авлига. Музикантите тихо удариха по дайретата, дервишът безшумно се задвижи в кръг, плъзгайки се по старите каменни плочи и едновременно започна да се върти, отначало бавно, после все повече ускорявайки темпото; дългата му дреха се изду като камбана. Все по-жално и тревожно пееше свирката, замлъкваше, когато дрънчаха само дайретата, после отново започваше да ридае. Накрая дервишът бързо се завъртя на едно място като пумпал, и падна ничком на ръце.