Василий Ян - Чингис хан

На площада имаше тържествено богослужение: редиците на молещите се, подравнени като строфите на Свещената книга, бяха застинали неподвижно и следяха всяко движение на белобрад, величествен имам. Когато той падаше на колене, навеждаше се към земята или вдигаше ръце към главата си, няколко хиляди повтаряха след него движенията му. Само звукът от безброй падащи и ставащи тела се носеше като порив на вятъра по каменния площад.

Когато молитвата завърши, към стъпалата на високата джамия поведоха дорест кон с червена опашка, покрит с алено кадифен чул, избродиран със златни цветя. Отвътре излезе високият чернобрад шах на Хорезъм с белоснежния си тюрбан, на който проблясваха елмазени нишки. Шахът се обърна към тълпата:

— Всички народи на исляма са един народ. Нашата най-добра защита е наточеният меч. Пророкът е казал за правоверните: „Създадох ви, воини на исляма, най-добри сред всички творения на света, и поставих мюсюлманите да са повелители на всичко, що е на земята и на небето“. Правоверните трябва да са господари на света, затова не бива от нищо да се боите! Но Свещената книга ни казва също: „Аллах дарява милостта си на роба според старанието му.“ Ето защо вие трябва да вложите цялото си усърдие, за да поразите врага с меча на безстрашието… Нима може нещо да устои на яростта на правоверните мюсюлмани, отдаващи душата си за словото на пророка?!

Убивайте враговете навсякъде, където ги срещнете, преследвайте ги! Велик е в гнева си Аллах, ще ни дари победа над неверниците!…

— Убивайте неверниците! Преследвайте езичниците! — крещеше тълпата.

Падишахът се качи на коня си и произнесе още няколко думи:

— Нашата цел е да дадем добър съвет — и ви го дадохме. Тръгваме към Самарканд да пресрещнем противника, който вече се спуска от покритите със сняг проходи на Тяншан… Но горко им! Враговете ще срещнат смъртта си от безстрашните редици на нашите отчаяно храбри воини… Да ви пази Аллах!

— Да живее воинът Мохамед! Да живее шахът на Хорезъм, победителят над неверниците! — викаше тълпата, докато правеше път на шаха и на отряда му телохранители-кипчакци. — Ти един си най-добрата ни защита!

След като излезе извън пределите на Бухара, Хорезъм шахът Мохамед внезапно обърна коня си и пое не по широкия път към Самарканд, а на юг, към Келиф. Закрил лице с копринен шал, той яздеше мълчешком ту в тръс, ту в галоп, и цялата му свита го следваше, без да изостава. Пътниците, които срещаха по пътя, отскачаха в канавката. Падаха по очи и изумено проследяваха с поглед хилядата конници, които препускаха така, сякаш ги гонеше страшният Иблис.

Напразно великият везир се опитваше да убеди сина на падишаха, Джалал ад-Дин, че господарят най-вероятно е объркал пътя и трябва да се върнат. Младият хан равнодушно отвръщаше:

— Какво ме касае това! Аз следвам баща си, ако ще падишахът да се хвърли в огнената паст на ада.

— Каква е тази къща? — изведнъж запита Мохамед и дръпна поводите, като сочеше стената със скосени кулички, зад която се издигаше редица стройни високи тополи.

— Това е ловната къща на хан Тимур-Мелик. Тя се слави със старата си градина и рядка сбирка на диви животни.

— Искам да разгледам всичко това! А защо не виждам храбрия стопанин? — попита владетелят.

— Още в деня, в който получи заповедта да заеме поста началник на гарнизона в Ходженд, той се отправи натам.

— Инат е той! Не бях заповядвал да бърза толкова. Сега ми е скучно без него…

Стотната от личната охрана забърза напред, за да подготви посрещането, а Мохамед, сдържайки разгорещения си кон, закрачи към къщата. Разтвориха се тежките порти — по двора търчаха слуги, звънтяха ключове, отключваха вратите, които водеха към дълга тераса. Робите мъкнеха торби с ечемик и наръчи сухо сено. Джигитите препуснаха до най-близкото селище и се върнаха, преметнали на конете отбрани овни. Походните готвачи стъкнаха огньове и започнаха да приготвят обяда.

Шахът се изкачи по стълба до малка беседка. След него се качиха Джалал ад-Дин и старият главен слуга на дома.

От беседката се виждаше градината, все още неразлистена. Няколко диви кози се грееха на слънце, а край тях стоеше, като че на стража, дългорог планински козел.

— Там, в далечината, насред градината, има две семейства диви свине и малки прасенца — обясни слугата. — А в клетка държим два много свирепи леопарда, които наскоро бяха донесени от планините. Моят доблестен господар Тимур-Мелик обича да гледа от тази беседка как леопардите преследват прасетата и козите, и понякога и сам отива в градината на лов. Той може да убие на място звяра със стрела, като предварително каже къде ще попадне тя.