Василий Ян - Чингис хан

— Твоята могъща ръка! Твоята мъдрост! — извикаха угоднически хановете.

— Разбира се, войската, ръководена от мен, ще се изправи като страшна, непоколебима скала на пътя на татарите — съгласи се Мохамед. — Нима храбрият Иналчук Кадир хан не удържа вече пет месеца обсадения Отрар и така задържа натиска на монголите? Той твърдо отбива всичките им атаки, защото аз навреме изпратих там на помощ двадесет хиляди храбри кипчакци…

— Храбрец е Кадир хан! — възкликнаха хановете.

— Казаха ми верни, осведомени хора, че татарската войска, в сравнение с моите войски на исляма, е като струйка дим сред черна нощ. Защо да се страхувам при това положение? Аз ще оставя в Самарканд сто и десет хиляди воина, без да смятам доброволците, и двайсет мощни бойни слона със страховит вид. В Бухара се намират петдесет хиляди храбреци. И във всички други градове изпратих по двайсет и по трийсет хиляди защитници. Какво ще остане от татарите на Чингис хан, ако се бавят цяла година при всички крепости? Нови войски той няма да има и силите му ще се стопяват като сняг през лятото…

— Иншалла! Иншалла! (Да даде Аллах!) — завикаха всички.

— А аз през това време — продължи шахът — ще събера в Иран нови войски с правоверни и със свежи сили ще разгромя остатъците на татарите така, че и внуците, и правнуците им ще се страхуват изобщо да се приближат до земите на исляма.

— Иншалла! Иншалла! — пак възкликнаха всички. — Това е истинска мъдра реч на непобедим пълководец!

Към шаха се приближи началникът на диван-арз (шахската канцелария) и му подаде бележка. Тя съдържаше кратко съобщение, донесено от беден дервиш, който едва се беше промъкнал през монголските постове, че двайсет хиляди кипчакци, тръгнали към Отрар, изпратени натам от шаха, са му изменили и преминали на страната на монголите. Всички се взираха тревожно в лицето на владетеля, като се стараеха да прочетат по него добри или лоши са вестите. Шахът повдигна вежди и прошепна:

— Време е, не бива да се бавим! — след молитвата на имама стана и се оттегли във вътрешните покои на двореца.

— Хей, Курбан-Къзък, смешнико! Отсега нататък няма повече да човъркаш земята. Хорезъм шахът те назначава главен предводител на своите храбри войски! — без да слиза от коня, един джигит блъскаше с дръжката на камшика си по ниската, крива врата на колибата на Курбан.

— Каква нова беда се стовари върху ни? — вайкаше се слаба, прегърбена старица, майката на Курбан, докато креташе припряно от градината.

— Излизай бързо, Курбане! Защо спи денем? Сигурно се е напил.

— Кой ти мисли за пиене! — нареждаше старицата. — Първо цяла нощ дебна до канала, додето не тръгна водата, после поливаше своя участък, а после сам се би с четиримата съседи — искаха да отбият водата към своите ниви по-рано от уреченото време. Сега Курбан целият в синини лежи и охка.

Старицата се скри зад вратата на колибата, а оттам се показа Курбан. Той стоеше опърпан, търкаше очи и със страх се вглеждаше в конника.

— Селям на теб, бек-джигит! Какво иска началникът на окръга?

— Сам Хорезъм шахът те вика при себе си с кон, меч и пика да воюваш с незнайните яджуджи и маджуджи.

Прегърбен в дългата си дреха, Курбан се почесваше по гърба.

— Не се подигравай с мен, бек-джигит! Какъв воин съм аз? Нищо не умея да държа в ръце, освен мотиката и супената лъжица.

— Не е твоя и моя работа да разсъждаваме. Мен хакимът ме изпрати да обиколя всички селски старшини и да предам заповед всички селяни да се съберат незабавно — който има кон — на коня, който има камила — с камилата. Виж, утре трябва да се явиш при твоя бек, а той ще ви поведе — воини, такива смели като теб, на война. А който не се яви — главата му ще хвръкне. Разбра ли?

— Почакай, бек-джигит, обясни ми за какво става дума, какви са тия яджуджи-маджуджи?

Но вестителят шибна с камшика си сивия жребец и препусна. Само облачета прах се вдигнаха след него над пътя и после бавно заплуваха встрани.

— Курбане, сине, какво са намислили бековете, че си им притрябвал? — не спираше старицата, отпуснала се на земята до прага.

— Побеснели са явно. Ох, защо не издъхна нашата Рижка! Тогава нямаше да ме викат при хакима. — Курбан тръгна към рижата кобила, която пощипваше трева на междата. Малкият му син държеше края на оглавника й, застанал полугол, само с навити над коленете шалвари.

— Ей, Курбан-Къзък, какво стана? — викаха работещите на съседните участъци селяни, докато притичваха към него.