Василий Ян - Чингис хан

От стана се откъсна втора хилядна и се понесе из пясъчното пространство. С ярък блясък пламваха на слънцето стоманените шлемове, металните щитове и извитите мечове.

Шахът виждаше от върха на хълма как от общата маса на монголските войски се откъсват отряд след отряд и неудържимо се носят напред с викове: „Кху!“

Кипчакците се залутаха. Крайният отряд се насочи към стана на непознатото племе, за да ограби обозите. Но от лагера се отдели още една хилядна и леко и целенасочено се понесе встрани и преряза пътя на грабителите. Двата отряда се вкопчиха в битка.

Облаци прах обвиха мястото на боя. Оттам започнаха да се откъсват отделни кипчакски конници и, залегнали над шията на коня, се понасяха в степта.

— Такова нещо не съм виждал никога! — възкликна докато се надигаше шахът. Впил очи в далечината, той тревожно усукваше на пръста си крайчеца на брадата си.

Четирите монголски отряда се насочиха един след друг в стройна редица към центъра на разгърнатите падишахови войски, точно към хълма, на който се бе разположил Мохамед със свитата си. Възгласите „кху-кху-кху!“ се чуваха все по-близо и по-близо.

Кой би съумял да спре тази лавина? Притесненият владетел се озърна — Тимур-Мелик не беше вече до него, бе скочил на коня си и се бе понесъл към битката.

Най-добрите, най-опитните кипчакски отряди се хвърлиха срещу монголите, но не успяха да ги задържат повече от няколко мига. Враговете им си проправиха път със сеч и продължиха да летят нататък, към хълма, към Мохамед…

— Кон! — изрева шахът. — Конят ми!

И без да дочака да го чуят, той пъргаво изтича към подножието на възвишението, където двама коняри държаха за юздите дорестия кон с червена опашка.

Хорезъмийският повелител яхна жребеца и препусна в степта. След него се втурнаха приближените му. Доспехите, сбруите и хлопатарите им звънтяха в нестройна мелодия.

На хълма останаха отъпканият килим с медните блюда, златни чаши и разсипалите се вкусотии. Вятърът премяташе края на пъстрата копринена покривка. Само един от приближените на шаха не успя да се скрие — сивобрадият Шейх-ул-ислам падна от коня си, когато цялата свита препусна след Мохамед. Той се изкачи обратно на хълма, оправи килима и падна на колене, после дълго рови в муселинените гънки на белоснежния си тюрбан, докато накрая извади овална златна пластинка.

Когато монголците се приближиха до хълма, трима военачалници и старият преводач се изкачиха горе. Единият беше млад, с мрачно лице, черни очи и тънка, черна брада. Краят й бе заплетен на плитка и преметнат зад лявото му ухо. Вторият беше стар, тромав и тлъст, с насечена дясна ръка. Пурпурен белег пресичаше косо лицето му и от това едното му око стоеше присвито, а другото изпитателно ококорено, се вглеждаше във всичко наоколо. Третият пък беше висок и мършав, облечен от главата до петите в стоманена ризница. Това бяха най-големият син на Чингис хан — Джочи, и двама вече прославили се в Китай пълководци — едноокият Субетей-багатур и мършавият Тохучар-нойон. Имамът продължаваше да стои в молитвено съсредоточение, превил гръб до земята. „Той е служител на бога“ — каза преводачът. Тогава духовникът се изправи, сложи ръка на гърдите си, поклони се и с малки крачки приближи към един от новодошлите.

— Вече три години аз съм верен слуга на повелителя на Вселената Чингис хан — смирено каза той и протегна към военачалника златната пластинка. — Всеки месец изпращам с керваните писма до началника на първия монголски пост по големия път към Китай. Сега моля да ме вземете с вас на служба в монголската войска. Не искам да се връщам в Хорезъм…

Преводачът преведе думите на имама. Джочи хан небрежно взе знака от благороден метал…

— Малка пайцза със сокол… — отбеляза, но не спря внимателно да наблюдава степта, из която във всички посоки препускаха конници. После върна пластинката на Шейх-ул-ислам и му отвърна:

— Не! Ти си ни нужен, докато се топлиш до сърцето на твоя господар. Заминавай обратно при своя доверчив шах и пак ни изпращай предани писма.

И монголците тутакси забравиха за имама. Схватката се приближаваше към тях. Тюркмените на Джалал ад-Дин бяха успели да отблъснат враговете си при лявото крило, като една част бяха изколили, а останалите избутваха в блатото. Като видяха това, и тримата монголски военачалници в галоп се спуснаха от хълма.

Битката продължи до вечерта. Тюркмените и каракитаите се прехвърлиха в лявото крило и атакуваха монголите, които се биеха на отделни групички. Те ту се разпръскваха и побягваха встрани, ту внезапно обръщаха конете и стремително нападаха преследващите ги тюркмени, след това отново се обръщаха в бягство. А щом падна здрач, изведнъж отлетяха към стана си.