Василий Ян - Чингис хан

— Виждаш ли това солено тресавище? — говореше Джалал ад-Дин. — В него се крият нашата гибел и нашата сполука. Татарите не са чак толкова много. Ние сме три пъти повече. Но работата не е в количеството. Мога ли да се доверя на воините ни? Узнах от умиращия меркит, че монголците са само двайсет хиляди. Значи, ако срещу нашето крило тръгнат половината, то това ще са само десет хиляди. При нас само тюркмените са шест хиляди, а каракитаите — пет хиляди. Но каракитаите се подчиниха на падишаха от бедност и от глад. Те тръгнаха на поход не за да воюват, а за да стоплят ръцете си на чужди огньове. Ще ги пусна напред първи. Те ще тръгнат на драго сърце, като знаят, че така по-бързо ще достигнат до татарските обози. Но този същият меркит нарече татарите „разярени тигри“. В битка те, разбира се, ще отблъснат каракитаите и ще се нахвърлят върху нас. Тук и трябва да ги посрещнем с цялата си ярост и сила, да ги ударим отстрани и да ги отбием към мочурливия солник. Там те ще затънат, а ние ще ги изколим. След това ще се втурнем да спасим баща ми. Ще му се наложи днес на падишаха да забрави сладостния покой на душата и печените гъски… Ей, джигити, спуснете се при тюркменските ханове и кажете, че днес в боя ще ги поведе Кара-Кончар, барсът на Каракум.

Шестима джигита се понесоха към всяка част от тюркменските отряди, разпръснаха се по хълмовете. Когато войската чу името на Кара-Кончар, всички се оживиха и зашумяха. Кой не е чувал това име, страшилището на Хурасан и Астрабад! Никой не подозираше досега, че мълчаливият черен конник, възседнал висок и слаб риж кон, е безстрашният и неуловим джигит от каракумските равнини.

Разбойникът се приближи към тюркмените, извика няколко конника, изложи накратко плана на боя и отведе три хиляди конници зад хълма, където трябваше да се спотаяват, причаквайки татарите.

Джалал ад-Дин, на вран жребец, полетя като вихър към каракитаите. С малки плъстени шапки, яхнали дребни космати коне, те чакаха в безредна тълпа, с извадени къси копия.

— Смели каракитаи! — извика им Джалал ад-Дин. — Вие сте планински пантери, вие сте най-храбрите в боя! Ето, пред нас е лагерът на страхливите скитници. Те разграбиха богатата ни плячка, досущ като нощни крадци. Тя принадлежи само и единствено на нас, стопаните на тази степ. Нападайте ги и вземете от лагера всичко, което искате!

Каракитаите се раздвижиха и в лек тръс се понесоха към лагера на татарите. Над главите им се издигна прах на облаци и колкото повече ускоряваха галопа си, толкова повече се усилваха дивите им викове, докато не преминаха в непрестанен рев.

Хорезъм шах Мохамед, отгърнал дългите поли на самурената шуба, настанил се удобно на килима, оглозгваше със здравите си бели зъби кълката на дива патица. Другата кълка я огризваше шейх-ул-ислам, единственият от шахската свита, който бе удостоен с честта да седи на килима срещу върховния владетел. Дори участника във всички походи, Тимур-Мелик, любимецът на падишаха, „ръкохватката на меча му и щит на спокойствието му“, и той стоеше скръстил ръце и слушаше дълбокосмислената беседа на господаря си с белобрадия глава на духовенството, който бе пожелал да се присъедини към похода, за да може през цялото време да се моли на Аллах за победа.

Хорезъмийският властелин се шегуваше и от време на време поглеждаше по посока на неприятеля, който се групираше на отделни отряди в степта. В тихия утринен въздух ясно се виждаше как между отделните части стремително препускаха конници, как пробляскваха кръглите им метални щитове.

Една група монголски храбреци полетя напред, сблъскаха се с кипчакските джигити… Високо се издигаха и се стоварваха блестящите мечове, падна воин, конят със смъкнало се под корема му седло се понесе из степта с непохватни скокове, мятайки задните си крака.

След това започна атаката. Няколко конни отряда кипчакци се понесоха по жълтата равнина.

Шахът остави патицата и извика:

— Нападайте! Аллах да ви помага!

По заповед на шаха кипчакските отряди започнаха да разгръщат редиците си като ръце, които се извиват, за да обхванат монголите. Но врагът не се и опита да се изплъзне от затварящия се кръг. От стана се отдели първият отряд монголци. Хиляда сплотени конници, по сто души в ред, препуснаха срещу дребните коне, покрити с железни и кожени брони. Те трябваше да разкъсат нестройната, колеблива линия на кипчакците, разтегната широко в степта.

— Кху-кху-кху-кху! — чуваше се животинският им рев.