Хорезъм шахът крачеше замислен, навивайки на пръста си къдрица от черната си брада. Приближените му тихо си разменяха думи:
— Битката тук е била упорита. Паднали са няколко хиляди меркити. Никого не са пощадили, ранените са доубивали…
Дотича конник и извика:
— Намерих жив меркит. Може да говори!
Шахът смушка коня си, след него препусна и свитата.
Меркитът седеше в подножието на хълма. Около него клечаха кипчакци и го разпитваха. Главата на непознатия беше обръсната от челото до тила и плувнала в кръв.
Хорезъм шахът рязко спря коня.
— Какво казва той? От кое племе е? Кой ги е избил?
Със стенания и плач меркитът, започна да разказва:
— Нашият народ беше велик народ, а ето че вече го няма! Наричахме се меркити. Хан беше Тукту хан… Той бягаше заедно със сина си, Холту хан, знаменит ловец: никой не пускаше стрели по-точно и по-далече от него. Двамата ханове казваха на простите воини: „Бягайте заедно с нас от гнева на червенобрадия Чингис хан; той е решил да изкорени племето на меркитите от тази земя… На запад, зад солените езера, до самото море са се прострели Кипчакските степи, там ще се намери място и за нас. Ще има много трева, която биковете толкова обичат, и гъста тръстика; там нашите стада отново ще започнат да се угояват и размножават. Кипчакците няма да ни откажат и ще ни позволят да ядем с тях от един котел и да пием вода от един мях…“
Така говореха хановете. Какво ни оставаше да сторим? Зад нас идеше смъртта, отпред се простираха простор и радост. Преследваха ни две злобни кучета, забили носове в следите ни. Насъскваше ги най-големият син на червенобрадия — Джочи хан, и се казват Субетей и Тохучар-нойон 77 77 Субетей и Тохучар-нойон — известни монголски пълководци, впоследствие участвали в битката при Калка. — Б.а.
… Ние бягахме бързо, толкова бързо, колкото можехме… Искахме следите на конете ни да се загубят в каменистите пустини и в червените пясъци. Но конете измършавяха, копитата им се напукаха и изгубиха предишната си пъргавина… Като разярени ни нападнаха монголите! Нямаше къде да се спасим, когато върху ни се нахвърлиха двайсет хиляди монголски конници. Река Иргиз се разля, по нея плуваха ледени блокове, конете затъваха в прогизналата земя…
Няма го вече великият народ на меркитите! Едни паднаха в това поле, изклани от монголите, други са отведени в плен… Смееше се рижият Чингис хан, седнал на купчина от кожи в жълтата си юрта! Загина древната слава на меркитите! Жива остана само една изменница от този славен род, младата ханша, красивата Кулан! Чингис хан я направи своя последна жена…
Кипчакците започнаха да крещят:
— Води ни при тези разбойници! Ние ще се разправим с тях! Те не са далече! Не могат да водят бързо биковете и пленените. Ще им отнемем плячката…
— Бързо ще ги догоним! — отсече Хорезъм шахът и заповяда на тръбача да събере разпръснатите по полето конници, които събличаха дрехите от изкланите меркити.
Глава втора
Битката с незнайните племена
Знаеш ли ти, любезни мой, какво е казал Зал на юнака Рустем: „Никога да не смяташ врага за нищожен и безпомощен“.
От древна персийска песен
Войската вървя цялата нощ. Направиха само две кратки почивки, за да нахранят конете. На сутринта степта се покри с мъгла. Отделните отряди се загубиха един друг от поглед. Разузнавачите се провикваха със слаби, унили гласове, подражавайки на воя на вълците и чакалите.
Когато хладният вятър прогони разкъсаните кълба на мъглата, на хоризонта, на фона на златистата ивица небе, се показаха хълмисти възвишения. В полите им мъждукаха безброй пламъчета на огньове и все по-ясно се очертаваха групите конници, камилите и натоварените каруци върху огромни високи колела.
Това беше лагерът на неизвестно племе. Там вече бяха забелязали приближаването на войската на Хорезъм шаха. Внезапно от топящите се късчета мъгла се показаха трийсет конници.
Те се движеха в три отделни десетки. Първите коси лъчи на слънцето осветиха дългите им сини дрехи, броните и шлемовете от желязо. Яздеха не големи, дългогриви коне с яки крака. Заедно с предната десятка на висок тюркменски жребец препускаше и белобрад мюсюлманин с бял тюрбан и алена шуба, извезана с жълти цветя. До него се поклащаше конник, понесъл копие с бяла конска опашка на края.
— Селям на вас! — извика старецът, — аз също съм мюсюлманин! Позволете ми да поговоря с вашия главен пълководец, Аллах да го пази!
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу