Василий Ян - Чингис хан

Шахът гледаше Тимур-Мелик и не знаеше да му се ядосва ли или да му благодари. А Тимур-Мелик се смееше гръмко.

— Какъв дързък храбрец! А ти, господарю, казваше, че на тюркмените не трябва да се доверяваш. Та с войска от такива джигити Вселената ще покориш!

… Изминаха няколко дни. Когато в нощния мрак над минаретата увисна тънкият сърп на полумесеца, няколко безшумни сенки се плъзнаха край двореца в една от пресечките и се спряха там, където клоните на старата топола се скланяха над стената.

Стълба от изплетено от косъм въже с кука в края бе преметната през стената. Една сянка се покатери горе. Над бялата юрта се извиваше дим, през цепнатините светеше. В тъмното, след крясък на сова от юртата излезе забулена жена…

В мрака се чуха думите:

— Всички тюркмени са братя! Селям! Здрава ли е хатун Гюл-Джамал?

— Аз съм нейната прислужница. Горко ни! Хорезъм шахът вече три дена откакто замина с войските си да усмирява въстаналия Самарканд. В двореца сега бди острото око на свирепата старица, ханшата майка Теркен-Хатун. Тя заповяда да пренесат нашата Усмивка на цвете в каменната кула на двореца и удвои стражата. Каза, че Гюл-Джамал ще остане в кулата до края на живота си.

— Ти се добери до нея. Ето ти златен динар за евнуха, а ето още два за стражата. Предай на хатун Гюл-Джамал да каже на ханшата майка, че иска да каже молитва на гроба на светия шейх, който се намира извън града, край големия път. Теркен-Хатун няма да посмее да й откаже молитва, а когато излязат от града — там вече Кара-Кончар ще стори, каквото е нужно.

Сянката отново се покатери върху стената и изчезна в мрака. Слугинята прошепна:

— Няма в света по-злобна и по-хитра жена от Теркен-Хатун! Ако поиска да изтрие някого от лицето на земята, кой ще се бори с нея?

Тимур-Мелик беше опитен воин, видял немалко сражения. Той не се страхуваше от опасностите. Неведнъж сабята на врага беше се извивала над него, копие беше пробивало щита му, стрели се бяха впиваха в ризницата му; барс го беше нападал, смъртта се бе реяла над него, затулвайки очите му с черен облак. Какво още можеше да го изплаши? Ето защо, без да се бои от гнева на Хорезъм шаха, воинът отиде в извънградската градина Тилял, за да се види с нейния собственик, изпадналия в немилост син на шаха Джалал ад-Дин…

Завари младия хан в дъното на гъстата градина. Джалал седеше самотно на килим, потънал в размисъл. Като видя госта си ловко се надигна и тръгна да го посрещне.

— Селям на теб, храбри Тимур-Мелик! Поканих при себе си неколцина приятели, но повечето изпратиха „съжаленията“ си, като ми съобщиха, че поради болест не могат да дойдат. Само трима номади от степта и ти, Тимур-Мелик, не се побояхте да посетите изпадналия в немилост владетел на далечната Газна, която, разбира се, никога няма да ми се удаде да видя.

— Волята на шаха е свещена — каза опитният воин, отпускайки се на килима.

— Нима съм виновен — продължи замислено Джалал ад-Дин, — че съм роден от тюркменка, а всички кипчакци искат да имат за наследник кипчак? Нека да е кипчак, ала нека и баща ми позволи да замина като обикновен джигит на границата, там постоянно има сблъсъци. Аз обичам буйния кон, светлата сабя, степния вятър и не искам да се излежавам на килима, докато слушам песните и приказките на старците.

— Но нали войната е наоколо — каза Тимур-Мелик. — Кипчакските бекове молят шаха да потегли с войската си към тяхната степ. Там от изток пристигнал непознат народ, той завзема земята ни, гони кипчакския добитък от хубавите пасища…

— По-добре баща ми да изгони от Хорезъм всички кипчакци и да управлява без тях — отбеляза Джалал. — Те се изнежиха и развратиха. В тежка минута ще го предадат.

— Защо мислиш така? — попита го събеседникът му.

— Когато шахът не се доверява на народа на Хорезъм и предава защитата на властта и реда на чуждоземците кипчакци, прилича на този стопанин, който поверява опазването и стригането на своите овни на степния вълк. Скоро ще се окаже без кожи и овни, а и сам ще попадне в устата на вълка.

Джалал ад-Дин погледна към стоящия встрани гулям и помръдна с вежди. Слугата се приближи и се поклони.

— Имаме богата трапеза за много гости, а тях ги няма. Постави стража на пътя и заговаряй всеки, който мине наблизо. Сред минаващите намери такива хора, които биха развеселили душата ми. Доведи ги тук. Докарай и любимите ми жребци: ако поканените гости не пристигнат, ще нагостя коне си и бедняците от пътя…