Василий Ян - Чингис хан

— Помощ! Настанал е последният ми ден! — крещеше момичето, когато чу силно чукане по вратата и спорещи гласове. Виковете на хората и ръмженето на звяра се усилиха и издигнаха… После шумът затихна… Някой отметна килима…

Висок слаб джигит с черна овча шапка над раздрана от слепоочието до брадичката си буза стоеше над нея и изтриваше в края на килима своя меч-кончар. Старият евнух, вкопчил се в ръкава на младия мъж, се опитваше да го избута навън.

— Как посмя да влезеш тук, в забранените покои? Какво стори, нещастнико? Как посмя да съсечеш любимия барс на падишаха? Повелителят ще те набие на кол!

— Отдръпни се, голобради! Или ще отсека и твоята глава.

Гюл-Джамал се надигна, но отново падна безсилно върху възглавниците. Животното лежеше в средата на стаята и сякаш държеше в лапи отсечената си глава. Тялото му все още потръпваше.

— Жива ли си, хатун?

— Ти си тежко ранен, смели джигите! Кръв се стича по лицето ти.

— Е, нищо и никаква работа! Белегът през лицето е украшение за воина.

В стаята се втурна началникът на охраната Тимур-Мелик. До вратата се тълпяха няколко стражи.

— Кой си ти? Как попадна в двореца? Как посмя да се биеш с часовите? Дай оръжието!

Джигитът, без да бърза, прибра меча в ножницата и спокойно отговори:

— А ти кой си? Не си ли ти началникът на стражата — Тимур-Мелик? Селям на теб! Трябва да видя шаха по много важна работа, отнасяща се до него. Лоши вести от Самарканд.

— Кой е този дързък човек? — прогърмя властен глас. В килимената стая с широки крачки влезе Хорезъм шахът, положил длан на дръжката на кинжала.

— Селям на теб, Велики шах! — поздрави джигитът, като допря длан до гърдите си и леко се поклони. После рязко се изправи. — Ти тук си зает с шегички да плашиш със степни кожи слабите жени, а по света стават важни работи. На пътя на керваните срещнах пратеник от Самарканд. Той преуморил коня си и бягаше пеша, чак докато се строполи от умора. Като безумец той твърдеше: „В Самарканд избухна въстание. Убиват всички търговци и ги окачват по дърветата като овчи трупове в месарница.“ Начело на въстаналите е твоят зет, султан Осман, управител на Самарканд. Искал да пререже гърлото и на твоята дъщеря, но тя със стотина предани джигита се е затворила в крепостта и се отбранява денонощно. Ето писмо от нея…

Великият владетел дръпна от ръцете на джигита червен свитък и го отвори с върха на кинжала си.

— Ще им дам аз едно въстание! — мърмореше, докато се опитваше да прочете писмото на мъждивата светлина. — Самарканд винаги е бил гнездо на бунтовници. Слушай, Тимур-Мелик! Незабавно да се съберат кипчакските отряди! Аз тръгвам за Самарканд. Там няма да стигнат тополите и въжетата, за да обеся всеки, осмелил се да вдигне ръка срещу сянката на Аллах на земята… Тази жена отнесете в нейната бяла юрта и извикайте лекар… Джигите, как се казваш?

— Е, не е важно! Просто така, един обикновен джигит във великата пустиня…

— Ти ми донесе „черна вест“, а по древен обичай аз съм длъжен да умъртвя „пратеника на скръбта“. А освен това съсече любимия ми барс. Каква присъда да ти отредя не знам…

— Аз зная, господарю! — провикна се Тимур-Мелик.

— Позволи ми да кажа.

— Говори, храбри Тимур-Мелик, и го обяви от мое име на дръзкия джигит.

— Във военните дела изпуснеш ли ден или дори час — значи да изпуснеш победата. Джигитът показа голямо усърдие и донесе важно и полезно писмо за Ваше величество. В него се казва, че дъщеря ви е жива и храбро отблъсква нападението на врага, сякаш тя самата е воин. Ти, мой Велики падишах, ще се понесеш към Самарканд и ще успееш да спасиш храбрата си дъщеря от гибел. За такава услуга шахът прощава на джигита девет пъти девет негови престъпления. А в замяна на убитото животно Хорезъм шахът ще получи нещо много по-голямо от него — същия този отчаяно смел джигит, и ще го назначи стотник — предводител на сто конника-тюркмени, които воинът трябва сам да доведе. Те ще постъпят в твоя отряд като лична охрана…

Владетелят стоеше изумен и навиваше къдрица от своята черна брада на пръста си, украсен с елмазен пръстен.

— Соколът от пътя си не се отбива, шахът две различни думи не казва — с достойнство произнесе джигитът и попита като се наведе и грижовно взе на ръце Гюл-Джамал.

— Къде ще заповядаш да отнеса тюркменската девойка?

На прага за миг се спря — висок, слаб и намръщен — и каза, обръщайки се към Хорезъм шаха като към равен:

— Селям на теб от Кара-Кончар, страшилището за твоите кервани! — и гордо продължи.