Василий Ян - Чингис хан

Великият хаган лежеше на девет бели плъстени постелки. Под главата му бе подпъхната възглавница, краката му бяха завити с тъмна самурена кожа.

Тялото му, дълго и отслабнало, му се струваше невероятно тежко. И на него, разтърсилия света, му беше трудно да помръдне или да повдигне натежалата си глава.

Лежеше на една страна и слушаше как при всяко поемане на въздух се разнася слаб звук, сякаш изцвърчава мишка. Той дълго не можеше да разбере къде се крие мишката, но накрая се убеди, че тя цвърчи в гърдите му, че когато той не диша, млъква и тя, и че мишката е неговата болест.

Когато се обръщаше по гръб, виждаше над главата си връхното отверстие на юртата, което приличаше на колело. Там бавно се носеха облаци и той веднъж забеляза как високо в небето прелетя едва забележимо ято жерави. Дочуваше се далечният им зов, който мамеше към нови, далечни земи.

Хаганът си спомни как искаше да стигне до Последното море, но още на границата с Индия не издържа на горещината и тялото му се покри с червени сърбящи го петна; тогава обърна обратно войската си към прохладните монголски степи.

Сега, отслабнал и безпомощен, той умира в хладната тангутска долина между лилави планини, където сутрин водата в чашата става на лед. Силите го напускат с всеки изминал миг, а лекарите лъжат, или не могат да намерят онази трева, която ще му помогне отново да седне на коня и да се понесе из степта след дългорогати елени или след жълтите непокорни кулани… Кулани?… А къде е красавицата, непокорната Кулан-хатун?… И нея вече я няма!… И така, прав се оказа китайският мъдрец, че няма средство за безсмъртие… Хаганът шепнеше, като с мъка помръдваше устни:

— Не съм изпитвал подобни страдания, когато събирах под десницата си многобройният народ на сините монголски степи… Тогава беше много тежко, толкова тежко, че се обтягаха ремъците на седлата, пукаха се железните стремена… Но сега страданията ми са безмерни… Вярно казват старците ни: „Камъкът не притежава кожа, човекът не притежава вечност!“ 187 187 Монголски летопис „Алан Тобчи“ — Б.а.

Чингис хан потъна в тревожен сън, а мишката пискаше все по-силно и дъхът му се накъсваше.

Когато хаганът се пробуди, в краката му седеше китаецът Йелю Чуцай. Висок и слаб като господаря си, мъдрият съветник не изпускаше болния от внимателния си поглед. Хаганът каза:

— Какво… добро… и какво… лошо…

— Дойде от бухарската страна преводачът ти Махмуд-Ялвач. Той казва, че там…

Хаганът раздразнено мръдна с ръка и китаецът млъкна.

— Питам — прошепна Чингис хан — какво добро… и какво лошо, съм сторил в живота си?

Йелю Чуцай се замисли. Какво можеш да отвърнеш на този, който напуска живота? Пред него внезапно се появиха на върволица стотици образи… Видя сините равнини и планини на Азия, прорязани от реки, помътнели от кръв и сълзи… Спомни си за развалините на градове, където на опушените стени се трупаха посечените и разпилени тела на старци и деца, както и на цветущи юноши, а отдалеч се носеше глухият шум на монголите, громящи града с незабравимия вик при избиването на ридаещите жители: „Така повелява «Яса»! Така повелява Чингис хан…“

Ужасната смрад на гниещи трупове прогонваше последните оцелели жители от развалините и те се оттегляха в блатата, в колиби от пръти, покрити със слама, където всеки миг очакваха завръщането на монголите и ласата, които да ги отведат в мъчително робство… Една картина се открояваше особено ярко. Край стените на разрушения Самарканд лежеше по гръб, изпънала сухи дълги крака, голяма мършава камила; животът все още не бе отлетял от пълните с ужас очи. Няколко човека, почернели от глад, се блъскаха един друг с оплискани в кръв ръце и измъкваха от разпорения корем на животното късове вътрешности и веднага бързо ги поглъщаха… Легналият безмълвно „разтрисащ Вселената“ с дълги костеливи крака и изсъхнали ръце приличаше на тази камила и такъв ужас от смъртта бликаше от полуотворените му очи. И пак така край тялото му се тълпяха, разблъсквайки се взаимно, наследниците, които се опитваха да си откъснат парче от великото кърваво наследство…

— Нима… не можеш… да си спомниш?… Кажи!

Йелю Чуцай прошепна:

— През живота си ти си извършил много и велики, и потресаващи, и страшни дела. Правдиво да ги пресметне може само този, който напише книга за походите, делата и словата ти…

— Заповядвам… да се повикат… хора знаещи, за да… могат те… да напишат… сказание… за моите походи… дела… и слова… да се чете… само едни…