Василий Ян - Чингис хан

— Хубаво е да си млад… та дори и с пранги на шията… когато пред теб блести победата… Но Бату е още момче. Ще направи грешки… ще го погубят! Заповядвам… редом с него… винаги да е съветник… моят най-верен… пантерата с прегризана лапа… внимателният Субетей-багатур… Той ще го предпази и научи да воюва… Бату ще продължи моите победи… и над света… ще се простре монголската ръка…

Чингис хан падна на една страна. Лявото му око се притвори, а дясното, блестящо и зловещо, гледаше седналите.

Навели очи, всички дълго мълчаха. И си спомняха думите на поета 190 190 Хосревани 10-ти век. — Б.а. :

Сред тишината изведнъж зацвили конят, вързан край шатрата. Всички трепнаха и погледнаха хагана — дясното му око, изгубило блясък, бе помръкнало.

Чингис хан отдавна возеше със себе си ковчег, издълбан от цял дъбов ствол, покрит отвътре със злато. През нощта синовете му тайно го поставиха насред жълтата шатра. В него положиха баща си, облечен в бойна ризница. Ръцете, положени на гърдите, стискаха дръжката на наточен меч. Черният шлем от лъскава черна стомана обрамчваше пребледнялото сурово лице със затворени клепачи. От двете страни на ковчега бяха поставени: лък със стрели, нож, огниво и златна чаша за пиене.

Военачалниците, според заповедта на хагана, скриваха тайната за смъртта му и продължаваха обсадата на главния тангутски град. Когато тангутите излязоха иззад вратите на града с почетни дарове и предложение за мир, монголите се нахвърлиха отгоре им, избиха всички, след това се втурнаха в града и го превърнаха в развалини.

Завиха ковчега на хагана с плъстена покривка и го положиха на двуколесна талига, запрегната с дванайсет бикове. Монголите се отправиха обратно. За да не разкаже никой преждевременно за смъртта на повелителя на народите, багатурите, докато не стигнаха до Родната орда, убиваха по пътя всяка срещната жива твар — и хора, и животни, като казваха на умиращите:

— Тръгвайте към царството отвъд облаците! Усърдно служете там на нашия свещен господар!

По време на народното оплакване на прославения багатур Чингис хан, победител на меркитите, китайците, кипчакците, иранците, грузинците, аланите и урусите, пълководецът Джебе-нойон обяви:

— Веднъж „този, който създаде царството ни“, ловуваше в планината Бурхан Халдън. В пустинно място на склона на планината той си почиваше под старо дърво. На „този, който вече го няма“, му хареса това диво място и високия строен кедър, който стигаше до облаците. И чух тези негови думи: „Това място е удобно за пасбища на диви елени и достойно за моя последен покой. Запомнете това дърво.“

Пълководците на хагана търсеха из планината указаното място, където растеше необикновено висок кедър. Под него бе спуснат в земята ковчегът с тялото на Чингис хан.

Постепенно могилата обрасна с такъв див и гъст лес, че не можеше да се премине през него и да се намери мястото на погребението, така че и старите пазители на забраненото място няма да покажат пътя натам.

По широкия път, който водеше на изток от великата река Джейхун, и по който в продължение на столетия преминаваха богати кервани, изведнъж след монголския погром секна всякакво движение. Опустяха крайпътните сергийки и запустяха хановете, останали без порти, които воините бяха изкъртили, за да запалят огньове. Завехнаха неполивани големите градини, тъй като на никого не му беше до почистване на плевелите и прокарване на водата.

Странен и необичаен изглеждаше млад, мрачен конник в чуждоземски плащ, който яздеше самотен по прашния път, по който навсякъде се търкаляха разпилени от чакалите човешки кости. Враният жилав жребец с арабска кръв равномерно потропваше с копита, а конникът понякога го подкарваше с подсвирване.

— Каква мъртва пустиня! Нито човек, нито камила, нито куче! — въздишаше пътникът. — За цял ден само два вълка бавно пресякоха пътя, сякаш са стопани на тази безмълвна равнина, която прилича на безкрайно гробище… Ако така продължава и занапред, моят неуморим кон заедно със стопанина си скоро ще се просне завинаги край тези бели черепи със следи от страшните монголски мечове.