Василий Ян - Чингис хан

Под тъмните врати изчаткаха копитата на коня. Пред него се стрелна рижа лисица, леко се метна на купчина боклуци и се скри.

Конят стъпваше внимателно, докато напредваше между отломъците на мъртвия, безмълвен град. Ето го главният площад… Величествените здания обкръжаваха по-рано това място на шумни народни събирания. Сега площадът е засипан с боклуци и насред него се белее конски скелет. В тюркоазения небесен простор бавно се носят сивкави соколи лешояди, разперили неподвижни криле.

Конят спря край каменните стъпала на мечета, запръхтя, присви уши и запристъпва от крак на крак. Пред него, на каменна подставка, лежеше огромна отворена книга с Корана, с разкъсали се от дъжда листа, които шумоляха на вятъра.

„По тези каменни стълби влезе в мечета на своя жребец мрачният владетел на монголите, червенобрадият Чингис хан. Тук заповяда на бухарските старци да нахранят до пръсване плосколиките му воини. Тогава на площада горяха огньове, печаха се овни… Още се виждат по каменните отломки следите от пламъците…“

Туган слезе от коня, постла плаща си и начупи сух хляб. Махна юздата на коня и седна на стъпалата, като го държеше за повода.

Зад камъка нещо се размърда. Изпод парче кирпич се надигна изтощена жена. Влачейки се, облечена само в останки от дрехи, тя се приближи, протегнала ръка, без да може да откъсне алчни пламтящи очи от коричката хляб.

Туган даде шепа сухари. Тя с величествен бавен жест ги прие като скъпоценности и си тръгна, лазейки на колене. Поднесе сухарите към възпалените си устни, но рязко отпусна ръка и започна да ги разпределя на еднакви купчинки върху каменна повърхност. Внимателно облиза трохите и извика:

— Хей, лисичета, елате при мене! Не се бойте! Той е наш, добър е!

От черното отверстие между каменните плочи се показа първо една, после три рошави детски главички. Като се провираха из развалините, здраво хванати едно за друго, децата бавно се приближаваха към жената. Голи, потъмнели от слънцето, те бяха слаби като скелети, само стомасите им се бяха подули като топки. От черната дупка излязоха още две деца, които дори не се опитаха да се изправят, а изпълзяха на четири крака и седнаха, обгърнали с ръце подутите си коремчета.

Жената плесна по ръката тези, които се бяха протегнали към сухарите, и започна по ред да пъха в устата на децата трохи. Разказваше:

— Втурнаха се… онези страшни хора, облечени в овчи кожи… Яздеха навсякъде на дребни коне и вземаха всичко, което видеха. Убиха мъжа ми — искаше да предпази семейството си… Заловиха всички мои деца и ги отведоха — не знам дори дали са още живи? Конниците ме влачеха на ласо, държаха ме робиня за забавление на всички. Една нощ успях да се скрия и се добрах дотук, в тези развалини… Не можах да намеря дома си. Само купища боклуци. Денем бягат гущери, през нощта вият и се прокрадват чакали… около града срещнах тези изхвърлени от монголите деца. Заедно търсим храна и изкопаваме корени див лук… Сега тези деца станаха мои и ще умрем заедно, а може и да оживеем…

Туган даде на жената последните си сухари и поведе коня си, за да излезе от града.

Напредваше към Самарканд. Не срещаше кервани. Понякога из полята се показваха един-двама селяни. Няколко пъти препуснаха монголски конници. Тогава работещите селяни падаха като покосени и пропълзяваха в канавките. Когато облакът прах след монголите се слягаше, изплашените селяни отново се заемаха с чопленето на земята.

След няколко дни Туган спря на пустинно възвишение. Пред него се разстилаше зелената долина на реката, където бяха струпани развалините на славния до неотдавна Самарканд. Къщички с плоски покриви се редяха една до друга, но не се забелязваше никакво движение в бившата столица на Маверанагр, където по-рано се трудеха десетки хиляди изкусни работници. Разбитите и смити от дъжда крепостни стени опасваха средната част на града. Там се бе съхранила одимена част от високия мечет, построен от последния Хорезъм шах Мохамед, и две кръгли кули.

Куц бедняк се приближи към Туган и протегна изпод дрипите си мършава ръка.

— Дай на немощния, славни бек джигите! Да те пази аллах в битките! Да отклони вражата стрела от храброто ти сърце!

— Къде е градът? Где е блестящата столица на шахове и султани? Къде са важните търговци, пъстрите пазари, къде е веселият шум на чуковете в работилниците? — говореше повече на себе си Туган, отколкото на бедняка.