Василий Ян - Чингис хан

Тъмната помръдваща маса напред изглеждаше необичайна. Конят изпръхтя и наостри уши. Ездачът се приближи. Няколко големи мрачни орела се бяха нахвърлили върху плячка, просната насред облетия с ослепително слънце прашен път.

Конникът изсвири. Орлите излетяха, размахвайки тежко огромните си криле, и се спуснаха недалеч на близкия склон. Между пресните коловози в странно положение, сякаш в конвулсивна тръпка, лежеше момиченце в разпокъсана тюркменска дреха. Орлите вече бяха успели да накълват лицето й, все още запазило нежните си черти.

— Пак монголска работа! Хващат деца, държат ги, не се грижат за тях, после, като се позабавляват, ги хвърлят…

Замахна с камшика и конят препусна. Зад завоя ездачът достигна група монголи. Две талиги на високи скърцащи колела, пренатоварени със заграбена покъщнина, бавно се тътреха напред. На всяка каруца върху домашните вещи седеше монголка, с мъжка лисича шапка и овча шуба, и монотонно подвикваше на впрегнатите бикове, които равнодушно крачеха сред облака прах.

След талигите кретаха трима полуголи парцаливи пленници с вързани зад гърбовете ръце и олюляваща се от слабост жена. А след тях куцукаше, изплезило език, голямо космато куче. Монголско момче на около седем години, с две плитчици над ушите, подгонваше пленниците, точно както пастирът подканя бавно мъкнещите се крави.

— Урагш, урагш, муу (напред, напред, глупако!) — викаше момчето и поред ръгаше всеки с върлина. Облечено с пристегнат около кръста подплатен халат, свален от някой възрастен, на краката си носеше възголеми обувки, и за да не ги изгуби, ги беше привързало с ремъци под коленете си. Със съзнанието за важността на възложената му работа, момчето с особено настървение подкарваше жената, която се влачеше само благодарение на въжето, с което бе завързана към талигата. През скъсаната жълта рокля се виждаше костеливият гръб със следи от раните. Жената нареждаше:

— Пуснете ме! Ще се върна! Там остана дъщеря ми Хабиче… Сама ще я нося!

— Каква дъщеря ти е притрябвала още? — прекъсна я старият монгол, сякаш изплувал от облака прах на гърба на сив кон. — Сама едва крета на въжето, а се хвали, че ще носи другата кранта!

Старецът шибна жената с камшика. Тя залитна напред и падна. Връвта, с която бе завързана, се опъна и повлече пленницата. Монголката от колата закрещя:

— Какво се лакомиш, старо псе! Ако беше хубава овца, да я взема в скута си — от овцата и месо, и кожа ще получиш. А за какво ни е този добитък? Дъщерята й вече пукна, ето че и тая се свлече. А ние, ох, колко далеч сме от дома, от родните брегове на Керулен! Остави я!

— Няма да пукне! Жива е! — хриптеше от злост старикът. — И тази мърша, и тия тримата юнаци — всички ще дойдат в юртата ми. Другите ни съседи по двайсет роби имат из къщи, а ние не можем да докараме четирима? Ей, вие, скотове, напред! Урагш, урагш!

Монголът плесна с камшик влачещата се жена, въжето се скъса и робинята остана на пътя. Талигите се движеха напред. Старецът сдържаше сивия кон, цъкаше с език и попита преминаващия млад конник:

— Ще оживее ли или няма да оживее? Купи я от мен! Изгодно ще ти я продам, само за два златни динара…

— Тя няма да доживее и до довечера! Искаш ли два медни дирхема?

— Дай! Наистина няма да доживее! Тогава и толкова няма да получа… — Монголът пъхна в кончовите на ботуша си двете получени от конника медни монети и в тръс се спусна да догони обоза си.

Конникът свърна встрани и без да се оглежда, препусна през изсъхналото поле…

Отпред израснаха бели развалини, причудливи отломъци, стари стени с процепи и няколко величествени арки. Върху тях още се бяха запазили арабски надписи. Много изкуство и мисъл бяха вложени от строителите на тези стройни здания, а още повече труд бяха вложили неизвестните работници, издигнали от големи квадратни кирпичи и красиви дворци, и внушителни медресета, и стройни минарета. Всичко това монголите превърнаха в развалини, покрити със сажди.

— Един сноп суха детелина и няколко питки — шепнеше конникът, — и като измине още един ден, ще се доберем до зелените планини, където има и хора, и приятелски разговор край огъня.

Каменните развалини вече са близо, ето под масивната арка тежката врата е широко разтворена. Дверите са обковани с железни големи като чинии гвоздеи.

„Познати врати! Някога оттук преминаха дервишът Хаджи Рахим, селянинът Курбан-Къзък и момчето Туган. Сега Туган порасна, стана изкусен воин, но като бездомен пътник, не намира за себе си нито хляб, нито прием в благородната Бухара, която по-рано бе толкова процъфтяваща и многолюдна.“