Василий Ян - Чингис хан

Туган и Бент-Занкиджа вървяха рамо до рамо по безмълвните пустинни улици на разрушения град. Туган водеше коня си за поводите. Глухо се разнасяше звукът на копитата сред напуснатите сгради. И двамата си спомняха за далечните дни на юношеството, изминало в шумната Гурганджа, в дома на загиналия по време на разлива на реката стар Мирза-Юсуф.

— През всичките тези дълги години на скитания мислех за теб, Бент-Занкиджа.

— Ето я отново пред теб другарката ти от детинство. И на мен също ми се наложи да видя блясъка на мълнията и да чуя гърма, който разтърси цялата ни земя… Но там, където яростната буря поваля могъщи дъбове и платани, там понякога се спасява невредима малката мишка — и аз се спасих!

— Разкажи ми какво се е случило с теб през тези страшни години?

— Слушай какво стана с мен. Когато монголите ме плениха в Бухара и ме накараха да пея на техния свиреп владетел тъжни песни за гибелта на Хорезъм, той ме похвали и заповяда да ме държат в походния му хор от китайски певици…

Заедно с него ходих навсякъде, където отиваше и този изтребващ хората човек. Веднъж Чингис хан започна да се оплаква от болки в очите, от това, че вместо една луна, през него плуват две луни, че вместо един джейран в степта му се привиждат направо три. Той мислеше, че злите духове се шегуват с него. Монголските шамани се молиха и танцуваха пред хана, но не успяха да изгонят злите духове, лекарите се страхуваха да се докоснат до него и го гледаха с ужасени очи. Само пристигналият в лагера на хагана стар арабски „кадах“ 191 191 Кадах — от арабски — очен лекар. — Б.а. , наричан Зин-Забан, храбро се нае да излекува „разтърсилия Вселената“. Той действително бързо помогна на Чингис хан. Свирепият владетел остана доволен и попита каква награда иска арабинът? Старият лекар не поиска съкровища, а само показа с пръст една певица от женския хор и тази певица се оказах аз! Чингис хан заповядва да ме дадат на лекаря. Старецът ме затвори в ендеруна 192 192 Ендерун (перс.) — вътрешните покои в мюсюлмански дом. — Б.пр. , където аз пеех за черните къдри на юноша и за бенката на бузата. Лекарят ме чу и ме преби с пояса си. Аз започнах да пея за войната. Старецът пак започна да ме поучава с полуобработения ремък. Тогава избягах от него и ме приютиха в походната си шатра жените от толкова презираното от нас скитническо племе на огненопоклонниците люли. Ходех загърната като тях в черно покривало, и никой не ме издаде… Но старият кадах отиде да се жалва от мен на страшния владетел Чингис хан и да умолява войниците му да ме търсят… Монголският господар така освирепя, че всички около него изпопадаха на земята, скрили лица в дланите си… „Как си се осмелил да изпуснеш от ръцете си моя подарък? — викаше Чингис хан. — Как не си успял да подчиниш на волята си твоята жена? Мъж, когото не го слуша жена му, не смее да живее в моите владения! Хванете го!“ И палачите хванаха бедния стар лекар и веднага му отсякоха умната побеляла глава. „Каква страшна развръзка!“ През това време аз живеех при племето люли. Когато разбрах, че Хаджи Рахим седи в клетката, започнах да му нося хляб, орехи, грозде… помагах му да пише…

— Ти самата, преследвана, си му помагала на него?

— На всеки три дни отивах в тъмницата и предавах на Хаджи Рахим няколко листа чиста хартия, я той крадешком ми протягаше написаните за трите дни свои спомени. След като препишех на спокойствие в шатрата тези листа, аз ги връщах на Хаджи Рахим и след три дни отново получавах новите страници от разказа за нашествието на монголите в Хорезъм… И така, едновременно с тази книга, която пише в клетката си Хаджи Рахим, при мен се трупат листи от втора такава книга, преписана от моята ръка. Да бъде благословена паметта на Мирза-Юсуф, че ме научи да пиша!

— Ти си извършила велико дело — каза Туган. — Ако злобните имами изгорят записките на Хаджи Рахим, ние ще имаме стоте листа и внуците ни, и правнуците ни ще четат повестта на Хаджи Рахим за злодеянията на Чингис хан…

Те се приближиха към брега на бързата мътна река. Тук стояха опушените кожени шатри на племето люли.

В подножието на стария платан, на парче килим, Бент-Занкиджа постави купчина хартиени листа. Ярката луна, издигнала се над развалините на Самарканд, осветяваше жълтите страници, където с равни строфи се излагаше повестта на скиталеца. Бент-Занкиджа се отпусна на килима и като събираше листите, говореше: