Василий Ян - Чингис хан

— Пазителят на вярата още не е излязъл.

— Ще почакаме — отвърнаха тримата старци, след което свалиха обувките си, пристъпиха на килима, коленичиха и разтвориха пред себе си големи книги в кожени подвързии с медни закопчалки.

— Вчера четирима размирни ханове изпратиха малолетните си синове за заложници. Шахът устрои пиршество — опекоха дванайсет овни — каза единият имам.

— Какво ли ще измисли днес? — прошепна вторият.

— Най-главното е да се съгласяваш с всичко казано от него и да не спориш — въздъхна третият.

На Мохамед, шахът на Хорезъм, му се присъни сън: стои той в степта на един хълм и наоколо, докъдето поглед стига, са се струпали хиляди хора. Небето пламти от бронзовите лъчи на залязващото слънце, което все още е силно и ослепително, но бързо се спуска към еднообразната пясъчна равнина.

— Да живее падишахът! — долитат викове от отдалечените редици. Хората бавно се покланят и белите чалми скриват лицата им. Цялата тълпа коленичи пред повелителя, виждат се само халатите подобни на вълните в безкрайното Хорезъмийско море *.

— Да живее падишахът! — отзвучават като ехо последните отдалечаващи се викове и всичко замлъква. Слънцето се скрива и степта потъва в син здрач и мълчание. В угасващата светлина шахът вижда как приведените гърбове пълзят към него, изкачват се по склона на хълма.

— Достатъчно, назад! — заповядва ханът. Но гърбовете се приближават от всички страни, безброй гърбове в раирани халати, препасани с оранжеви пояси. На шаха му се струва, че в пазвата си всеки е скрил наточен нож. Хората искат да прережат гърлото на повелителя си. Той се хвърля напред и рита най-близкия, халатът се извива нагоре и отлита като птица — под него няма никой. Шахът отмята с крака другите халати и под тях също е празно.

„Но сред тях все пак има един човек! Той се е скрил, за да се доближи и да прониже с ножа си сърцето ми, сърцето, което живее и бие само за щастието и величието на славния род на Хорезъм шаховете.“

— Достатъчно! Шахът ви заповядва: отивайте си! — гласът му звучи глухо, едва се долавя — и всичко изчезва. Степта се разстила наоколо, пустинна, сива и няма. Жилавите стъбълца на тревата са като драскотини на фона на безжизненото небе. Сега шахът е съвсем сам в пустинята и без кон. А тук някъде, съвсем близо, зад някой от сивите хълмове, в лилавееща от нощния здрач вдлъбнатина се е притаил този единствен човек, който ще го погуби…

Всички желаят смъртта му, но само един се е решил да сложи край на живота на владетеля. Кой ли е той?

Отдалече като ехо звучи викът на тълпата:

— Да живее Джалал ад-Дин! Слава на храбрия син и наследник на Хорезъм шаха Джалал ад-Дин!

„Забравиха ме вече и са готови да целуват ръцете на сина ми? С това трябва да се приключи, достатъчно! Ще смачкам всеки, който се осмели да застане на пътя ми — дори да е багдадският халиф или моят непокорен син! Достатъчно!…“

Все още в полусън шахът чу шумолене около себе си и почувства как нещо хладно докосва лицето му. Страхът и страстната жажда за живот го заставиха мигом да напрегне всичките си сили и да скочи от леглото. Шахът отвори очи и тревожно започна да се вглежда в тъмните ъгли на стаята.

В голямото огнище в стената 42 42 В Средна Азия през 12-ти век не са имали зидани печки и са се отоплявали с огнище, изградено в средата на стаите, оставяйки отвор за дима в тавана или в стените на стаите. — Б.а. от горещите въглени лъхаше топлина. До него имаше някой. Това бе дивата степна девойка, която му докараха вчера. В страха си тя отстъпи назад, закри се с ръце.

— Коя си ти?

— Аллах е велик! Аз съм Гюл-Джамал, тюркменка от пустинята. Вчера вечерта те доведоха тук сънен и ти както легна, така веднага и заспа. Аз се страхувах от тебе, ти така хриптеше и стенеше в съня си, сякаш умираше. Душаха те нощните диви 43 43 Нощни диви — в митологията зли духове, противостоящи на благите (ахури), добрите духове. — Б.а. . Те летят в тъмното над юртите и през комините се промъкват вътре, за да мъчат тези, които в сърцата си таят убийство.

— А какво имаше в ръката ти? — и шахът стисна малките й длани.

— Боли! Пусни ме!

— Покажи ми какво криеше в ръцете си?

— Няма нищо и нищо не е имало. Искаш ли, ще ти изпея наша степна песен за славея, който се влюбил в розата? Или ще ти разкажа приказката за персийския принц, който видял в огледалото лицето на китайска принцеса?

— Не ми трябват приказки нито за розата, нито за принца… А!… Ето, намерих ножница от кинжал. Защо си дошла при господаря си с нож?