Василий Ян - Чингис хан

— Как се казваш? — попита дервишът.

— Тук ми казват Саклаб, а нашите пленници ми викат както преди: „Дядо Слава“. Прости ми за смелите думи — и старецът се поклони на дервиша до земята, — но чух, че ходиш по далечни страни и точно като светец можеш да правиш от медни дирхами златни динари. Значи за теб ще е шега да ме откупиш от моя господар. Откупи ме и аз ще ти служа вярно и честно. Може би и в нашата страна, при руснаците, да отидеш, тогава и мен ще вземеш със себе си.

— Искаш да подмамиш роба ми ли? — намръщи се стопанинът.

— Къде ще мисля за роб — отвърна дервишът. — Аз самият живея като бедняк и се прехранвам с шепа олющено просо, ако ми го подаде щедра ръка.

— Явно тук, в далечната чужбина, ще се склони бедната ми глава? — промърмори с въздишка Саклаб, а на висок глас каза: — Заповядайте да опитате нашата трапеза! После внимателно пристъпи по килима, за да поднесе меден тас и пъстра кана с вода.

Мирза-Юсуф и дервишът измиха над таса ръцете си, изтриха ги с извезана кърпа и мълчаливо пристъпиха към яденето. След като опита от всички ястия, Хаджи Рахим произнесе учтиви думи на благодарност и поиска позволение да се оттегли.

На пустата улица той дълго стоя в сянката на дървото, загледан в старата порта.

„Няма да ми се удаде повече да видя този дом, в който добрият старец някога ме учеше да държа тръстиковото перо и да пиша първите букви. Не пожалих за него единствения ми златен динар, само за да мога по-дълго да съм с него и да слушам родния му, толкова близък за мен глас… А сега — отново на път!“

Мирза-Юсуф дълго гледа към вратата, зад която се скри странният гост.

Когато влезе Бент-Занкиджа, тя се обърна към него:

— Добри ми дядо Мирза-Юсуф! В моето сърце като змия се загнезди мисълта, че този дервиш Хаджи Рахим ал Багдадй много прилича на нашия избягал свободомислещ Абу Джафар, само дето е обрасъл с брада, почернял е от жегата и е трудно да познаеш в него предишното момче…

— Мълчи или нещастието ще се сгромоляса над нашия дом! Нима бих разговарял с безбожника, прокълнат от светите имами? Никога повече не ми говори за този гост. Живеем в такова време, когато до всяка пролука е допряно ухото на злобата и подслушва какво шептят нашите уста. И денем, и нощем ние сме длъжни да помним думите на поета: „Единствено мълчанието е могъщо — всичко друго е слабост“.

— Да мълча даже пред приятелите? Но нима този велик поет не е казал: „Заключи уста пред всички, освен пред приятеля“? Цял живот да мълчиш — не! По-добре смърт, но с песен и весела шега!

— Замълчи, замълчи! — завика старецът. — О, боже, помогни ми! Колко съм самотен! Нощта се простира, а повестта за великия Хорезъм шах още не е стигнала своя край. Аз все чакам от него славни подвизи, а виждам само екзекуции и никакви велики дела. Боя се, че героят ще се окаже каменен идол, празен отвътре, и в тази кухина летят само златисти молци и пълзят отровни скорпиони… Аллах, отправи взора си към мен и ме просветли!…

В сумрака преди настъпването на зората трима стари имами се промъкваха по тесните улици на Гургандж. Пред тях вървеше слуга с мъждив фенер от намаслена хартия. Старците прескачаха канавките като повдигаха дългите поли на широките си дрехи.

В тъмнината край затворените магазинчета за пипер, джинджифил и бои се усещаше остър пикантен аромат, а минеха ли имамите покрай редицата със сарашки работилници с натрупани вътре конски сбруи, седла и ботуши, се долавяше силният мирис на кожа. На площада ги спря груб глас:

— Стойте! Каква работа имате посред нощ?

— С милостта на височайшия ние, духовните лица, имами на великата джамия, бързаме към двореца на падишаха за утринната молитва.

— Минавайте с мир!

Тримата духовници приближиха до високите порти на двореца и спряха. И да почукат, нямаше да има полза, а пък е и оскърбително. Портата сама се открехна. Няколко ездача се появиха от тъмнината и се понесоха в галоп през площада. Тези пратеници на „най-великия и прозорлив защитник на вярата и справедливостта“ се отправиха в посока, известна само на онзи, който ги бе изпратил.

Старците пристъпваха внимателно от камък на камък, за да преминат през голяма локва, и влязоха през портата. Из широкия двор навсякъде крачеха воините на шаха. Двама часови видяха пристигналите свещенослужители и се отдръпнаха, за да им сторят път. Достолепните старци преминаха през няколко вътрешни двора. Сънените още стражи отваряха тежките порти със силно дрънчене на железните ключове. Накрая се показа двукрила врата, а от двете й страни, подпрени на копията си, стояха изпънати двама воини в железни ризници и шлемове. Приближи се слуга, вдигна високо глинения светилник с димящ фитил и каза: