Василий Ян - Чингис хан

На площадка покрай стената с бойници в полукръг стояха двайсет и седем млади ханове — синовете на владетелите на Гура, Газна, Балх, Бамиян, Термез и други области. Тези юноши и още момченца, бяха задържани като заложници в двореца на шаха, за да не би техните бащи, феодалните ханове, да помислят да вдигнат меч за въстание. Сега всеки от тях държеше в ръце барабан и дайре с хлопки. Тук бяха и музиканти с дълги тръби, обои и медни чинели. Встрани стояха няколко главни военачалници от Хорезъмийската войска.

При появата на дебелия величествен шах всички подеха в един глас:

— Да живее много години непобедимият падишах, защитник на вярата, ужас за езичниците!

Върховният владетел обходи всички с намръщен поглед.

— А къде е Тимур-Мелик?

— Тук съм, господарю.

Високият, слаб и винаги весел Тимур-Мелик, неизменен спътник на Мохамед в неговите походи, излезе напред, хванал за ръка две момченца: едното беше най-малкият син на шаха от последната му жена, кипчакската ханка, а другият — неговият внук от сина му Джалал ад-Дин и тюркменката. Тимур-Мелик заведе момченцата до господаря си. Той се наведе към сина си и ласкаво го щипна по бузката, а внука си попита сурово:

— Къде се губи хан Джалал ад-Дин? Пак ли броди из степта?

— Татко замина на лов със соколи — каза момчето. Черните му очи гледаха напрегнато изпод бялата чалма.

— Тимур-Мелик! Да се изпратят конници в три посоки, за да намерят хан Джалал ад-Дин! Тюркмените продължават да нападат керваните, могат да нападнат и моя син.

— Ще бъде сторено, благословени!

Отвисоко, сякаш направо от облаците, прозвуча тънък, подобен на детски глас:

— Блажен е този, който бодърства! Щастлив е този, който не спи!

Върхът на високото минаре, като свещ, издигната в небето, заблестя с розовите лъчи на показващото се иззад далечните планини слънце. Сградите в града още бяха потънали в мъглив сумрак.

Най-големият от младите ханове подаде на Хорезъм шаха барабан. Мохамед възкликна:

— Слава на великия Искендер! Слава на завоевателя на света! Искендер премина през цялата земя на Иран чак до бреговете на Джейхун и Зарафшан 52 52 Зарафшан — златната река, извираща от Хисарския хребет на юг от Самарканд. — Б.а. . Искендер е пример за нас, той е наш учител! Да му отдадем слава, нека три пъти високо изсвирим високо нуба.

Загърмяха дайрета и барабани, зазвъняха медни чинели. Дрезгаво зареваха дългите тръби, запищяха свирки. Три пъти всички подемаха звъна и грохота в чест на храбрия македонец. Когато затихнаха и гръмливото ехо още отекваше из високите кули на двореца, Тимур-Мелик възкликна:

— Отдадохме дължимата слава на великия грък Искендер Двурогия 53 53 Двурогият — във връзка с изображението му върху монетите с двурог шлем. — Б.а. . Мир на праха му! Но той поради младостта си успя да извърши само половината от това, което му предстоеше. Сега ние имаме нов Искендер, великият Мохамед — воинът, Мохамед — пълководецът, Мохамед — създателят на великата империя на Хорезъм! Да удължи Аллах царстването на могъщия повелител на ислямските страни, шах Мохамед Али ад-Дин! Да се прослави като непобедим пълководец и защитник на вярата! Нека изпълним в чест на нашия велик шах трикратна нуба!

В тихия въздух отново загърмяха дайрета, чинели, барабани и свирепо зареваха дългите тръби.

Мохамед стоеше до бойниците — суров, страшен и замислен, изпънал широки рамене. И изглеждаше така, сякаш велики мисли се роят под неговата белоснежна чалма.

— Мир вам! Вървете! — каза шахът.

Всички по ред, скръстили ръце пред гърдите си, притичваха със ситни стъпки до него; докосваха с устни полите на наметката му, отстъпваха назад и изчезваха към тъмната стълба.

Последен излезе Тимур-Мелик, хванал за ръка двете момченца.

— Татко обеща да ми донесе жив джейран — говореше внукът на шаха.

— А на мен падишахът ще ми подари обучен барс… за да изяде и твоя джейран, и тебе, змийче!… — отвърна синът на кипчакската ханша.

Шахът се облегна на издатината на бойниците. Долу в безпорядък се простираха плоски покриви. Дворецът се състоеше от множество ниски постройки, свързани с преходи в едно голямо, неправилно разраснало се здание. Заобикаляше го висока стара стена с тумбести стражеви кули. Неподвижните часови с копия рязко се открояваха на фона на просветляващото небе. Владетелят дълго гледа към пробуждащия се огромен град, потопен в дима, който се издигаше над плоските къщички. После очите му се спряха на един от дворцовите дворове, където под стара висока топола се белееше една юрта. В нея се беше притаила новата перла на харема, смуглата тюркменка Гюл-Джамал, която бе избягала от него сутринта. Тя не пожела да се помири с мрачните покои на палата и поиска за себе си юрта, за да живее така, както бе свикнала в степта, като простите тюркменки, вмирисани на пушек. Откарваше да се премести в харема при другите „рози на Едем *“.