Василий Ян - Чингис хан

Руските отряди, пробивайки си смело път, без да сложат оръжие, достигнаха до Днепър, където ги чакаха лодки и ги преведоха на другия бряг… Тези, които повярваха на татарските уговорки и хвърлиха мечовете и топорите, бяха избити почти до крак, както се пее в старата песен:

Така по вина на недалновидните, завистливи и враждуващи помежду си князе, които не пожелаха да обединят силите си в единна, крепко споена руска войска, Залозни шлях вместо път към великата победа стана „път на сълзите“. Велики руски бойци го осеяха с белите си кости и го поляха с алената си кръв.

На брега на Калка, на високата могила Субетей-багатур събра всички свои хилядници и стотници за тържествена молитва към бога на войната Сулдъ. Това поиска намръщеният чорлав шаман Беки. С островърха шапка, с меча кожа на раменете си, обкичена с дрънкулки, кукли и звънчета, старият чародей удряше голямо дайре и танцуваше из кръга, в който лежаха вързани Мстислав Романович — великият киевски княз, и други единайсет доверчиви руски князе.

Като поклащаха глава и примляскваха, татарите ги разглеждаха и съжаляваха, че сред пленниците го няма „коняз Мастисляб“ — много им се искаше да погледат прославения „руски Джебе“…

Шаманът Беки извикваше молитви и, доближавайки дайрето до косматото си лице, ту свиреше като дрозд, ту бухаше като бухал, ту ревеше като мечка или виеше като вълк — така „разговаряше“ с могъщия бог на войната Сулдъ, подарил на монголите нова победа.

— Чувате ли как се гневи бог Сулдъ? — ревеше шаманът. — Сулдъ отново е гладен, той иска човешки жертви!…

Хиляди татарски воини се бяха разположили в равнината около могилата. Те напалиха огньове и колеха млади кобили.

Татарите донесоха стръки и дъски, откъснати от руските талиги, и ги натрупаха върху завързаните князе. Триста татарски военачалници седнаха на дъските. Вдигайки чаши с кумис, те възхваляваха страшния бог на войната, покровителя на монголите, и славеха непобедимия „разтърсил вселената“, червенобрад Чингис хан. Отказвайки се от парите за откуп за знатните руски князе, татарите жертваха за бог Сулдъ тези пленници, дръзнали да встъпят в бой с войската на „изпратения от небето“ Чингис хан. Багатурите гръмко се смееха, когато изпод дъските се носеха стоновете и проклятията на премазаните князе. Стоновете и виковете постепенно затихваха и ги заглуши ликуващата песен на монголските воини:

По време на пиршеството се изправи пълководецът Тохучар-нойон и изсвири сигнала, който привиква стрелците на лов с хайка. Всички затихнаха, чули познатия призив. Тохучар започна да вика:

— Великият хаган Чингис хан е най-мъдрият сред хората! Той предвижда всичко и сто дни, и хиляда години напред… Той ме изпрати след вас с тюмен храбреци, за да потърся непобедимите тигри — Джебе-нойон и Субетей-багатур. Хаганът ми каза, че най-добрият подарък за вас от него е да изпрати воинска помощ в деня на битката…

— Вярно е, вярно е! — възкликнаха монголите.

— Без никъде да спираме, ние преминахме през много страни. Навсякъде видяхме следи от несъкрушимото монголско оръжие. Питахме: „Къде са славните багатури Джебе и Субетей?“ Изплашените жители падаха на колене и махаха с ръка на запад. Ние пристигнахме тук преди началото на битката и в нея се врязаха моите десет хиляди конници… Като се съединихме с вас, бързо разгромихме дългобрадите уруси…

— Слава на теб, Тохучар! Ти дойде навреме!

Тохучар продължи:

— Великият господар на света Чингис хан помисли за вас и чрез мен изпрати своята воля… Неговото свещено писмо бе донесено от специален пратеник. Десет хиляди мои конници го пазеха като скъпоценен елмаз и го съпроводихме невредимо дотук. Вижте, ето го!

Към Субетей-багатур се приближи стар, кривокрак монгол, окичен с камбанки, с шапка със соколови пера. От пазвата си той извади кожена тръбичка. В нея се съхраняваше запечатаният свитък. С изкривени пръсти Субетей разчупи восъчния печат. Сивобрадият писар с мюсюлманска чалма разгърна свитъка, прочете написаното наум, прошепна го на ухото на Субетей. Той се изправи и завика: