Василий Ян - Чингис хан

Половците бяха по-натам. Мстислав видя, че половецкият отряд, където се поклащаше опашатият знак на войводата Ярун, се отдалечаваше към хълмовете и вдигаше пред себе си облаци прах.

Князът реши да мине вляво, да пресече хълмовете, и ако зад тях закипи битка, да удари татарите отстрани, за да помогне на половците на Ярун. Той поведе отряда си в обход на хълмовете, но когато се изкачи на високия склон, спря, потресен от това, което видя…

На равнината, изчаквайки, се бяха разгърнали плътните редици на отпочиналата татарска войска. Конниците стояха неподвижно, в страшно мълчание. Отчетливо се виждаха железните шлемове, блестящите брони, кривите саби в ръцете им. Отряд след отряд, татарите бяха подредени в дълга верига по равнината… Колцина са? Двайсет полка? Или повече, трийсет? Петдесет?

Ето къде се е скрила татарската сила, затаила се до последния страшен ден! А тези малки отряди, които нападаха и бягаха по пътя от Днепър — това е била само примамка, хитра татарска уловка!

Така да сгреши, така да вкара в капана своите предани дружинници под кривите мечове на готовите за бой татари! Къде е изходът, къде е спасението? Как да спечели време, да извести и да събере всички руски отряди, разтеглили се безгрижно по дългия път? „Нашите руски войски са много, не по-малко от татарските! Но защо не са събрани заедно в такава страшна непреодолима сила?!

Защо всеки княз върви сам за себе си, със своята дружина? Да имаше само един ден отсрочка, за да се обединят всички разпръснати руски отряди! Тогава да си премерим силите с врага.“

Времето бе свършило! Сега татарите ще се хвърлят напред и с натиска на трийсет хиляди свежи коне ще пометат всичко по пътя си… „За мъртвите няма срам!“ — прошепна Мстислав и пръв шибна коня си с камшика. Степният кон се изправи на задни крака и направи голям скок. Понесе се надолу по хълма, към равнината, а срещу него иззад хълма излетяха плътни тълпи половецки конници. С ревове на ужас и отчаяние те шибаха конете, смесиха се с редиците на галицките дружинници на Мстислав и като безредна маса, прегазваща всичко насреща си, полетяха нататък. Заедно с тях конят на младия Данил Романович отнасяше господаря си, тежко ранен в гърдите. Той едва се държеше на седлото, вкопчил се в гривата на животното.

Напред в равнината стояха татарските сплотени редици, странно безмълвни, със запретнати до рамото десни ръкави, с вдигнати криви мечове. Имаше нещо зловещо в тези мълчаливи движения на тесните колони конници, когато те, без нито един вик, се приближаваха в тръс към бреговете на Калка.

Само пръхтенето на конете, глух тропот и случаен звън на оръжие нарушаваха тишината на страшната монголска войска, скована в една верига и една воля.

Татарите преминаха реката, изкачиха се на другия бряг и едва тогава проехтя пронизителният сигнал на тръбите. Те с див вой се понесоха към руския лагер. Там вече бяха забелязали стремителното бягство на обезумелия половецки отряд и бързо нареждаха в кръг тежките талиги.

Без да се задържат край първия руски отряд, татарите яздеха по-нататък, нахвърляйки се на разтегнатите обози.

Всички руски отряди, които се бяха разпрострели по Залозния път, видяха препускащите с всички сили половецки конници и княз Мстислав Удатни сред тях. С развяващ се на вятъра червен плащ той мрачно яздеше на дългокрак сив жребец. Много руснаци зарязваха талигите, метваха се на конете и бързаха обратно към Днепър. Други нареждаха колите в кръг и посрещаха с топори връхлитащите татарски отряди.

Една част от татарските войски обсади лагера на киевския княз Мстислав Романович. Той водеше десетхиляден отряд бойци, на кон и пешаци. Не поддържаше връзка с другите отряди, не знаеше какво ще предприеме Мстислав Удатни и се хвалеше, че сам, без чужда помощ, ще изтреби „доветите от зъл вятър татари на Чингис хан“.

По пладне на този черен ден киевчани лагеруваха на високия бряг на Калка. Те, както обикновено, бяха наредили каруците в кръг, когато край тях се понесе лавина от обезумели половецки конници.

Единайсетте князе, които бяха в киевската войска, казаха:

— Тук ще намерим смъртта си! Да се държим здраво!

Целунаха се един друг и си дадоха дума да се бият до последен дъх.

Киевчани подредиха по-близо талигите, оградиха се с червени щитове и залегнаха зад колелата. Поразяваха налитащите татари със стрели, отбиваха ги с мечове и секири.