Василий Ян - Чингис хан

— Без теб досега се справях с всеки, който заставаше на пътя ми…

— Това го знаят всички монголи. Сега трябва да говоря с теб.

И двамата пълководци влязоха в юртата. Тохучар-нойон се отпусна на постелката до Субетей и шепнешком му заговори за заповедта на Чингис хан да се отправят на запад в търсене на отишлата напред войска на монголите и за писмото на великия хаган, което носи специален пратеник.

Субетей дълго кашля и мълчаливо поклащаше глава. Наведе се към Тохучар и също шепнешком му каза на ухо:

— Не знам какво пише в писмото на величайшия… Не бива да не го послушам. Може би единствено ни пожелава успех, а може би ни заповядва да се върнем назад?… Тогава моите воини ще откажат да се бият… А утре ще пристигнат урусите. Ако си тръгна оттук преди самата битка, какво ще си помислят? Ще кажат, че войската на великия Чингис хан само при вида на руските бради си е плюла на петите…

Субетей замълча и отново дълго кашля.

— Не съм видял писмото! Нищо не знам за него! Сега ще легна да спя, а на сутринта, когато пропее петелът, ще тръгна срещу урусите… Ако богът на войната Сулдъ, богът на огъня Гадай и другите ни богове ме запазят от стрели и меч, ще се срещнем с теб след битката, а ти пред цялата войска ще ми предадеш писмото на величайшия… Прощавай!

Субетей два пъти през нощта раздухваше въглените в огнището и хвърляше сухи клонки. Гледаше към златистия петел, привързан със сребърна верижка за крака към решетката на юртата. Той седеше накокошинен, без да обръща внимание на стопанина си. Отвори блестящо око и после отново го затвори под белия клепач.

Преди разсъмване Субетей задряма. Внезапно петелът гръмко изкукурига и запляска с криле. Веднага в юртата влезе старият роб Саклаб и започна да разпалва огъня. В съседната юрта два шамана, подражавайки на песента на петела, викаха:

„Хори-хори! Хори-со!“

Субетей стрелна с поглед Саклаб — какво му става? Старият руски роб постилаше на пода копринения достархан и имаше особено тържествен вид: сивите коси бяха сресани на две страни и превързани с ремък, около загорялата му шия се бе появила огърлица от мечешки зъби… Саклаб излезе и се върна с блюдо варен ориз и ситно накълцано овнешко. Остави го пред Субетей на копринената покривка и до него сложи няколко тънки питки, сгънати на четири.

— Ето ти пилаф по гурганджски, с червен пипер…

— Защо си си сложил меча огърлица? Радваш се, че ще видиш своите братя уруси? — Субетей се наведе над ориза и недоверчиво го помириса. — Отрова! Нахрани с него покойния си баща! — просъска и отблъсна блюдото.

— Аз съм роб, по-нищожен и от куче — покорно каза Саклаб, — но за целия си дълъг живот не съм сторил никому зло.

Пълководецът се намръщи.

— Вземи блюдото и го носи след мен! Субетей-багатур иска да се помоли.

Куцайки и запъхтян, старият пълководец излезе и спря край юртата. Още от вечерта бе заповядал на войската: „Сутринта, по първи петли, да се строите на равнината зад хълма“.

Конниците яздеха във всички посоки, свиреха рогове, биеха барабани, носеха се виковете на воините, които подгонваха конете.

Пред юртата около огъня седяха два стари шамани с високи шапки, рошави кожуси с козината навън, накачулени с дрънкала. Когато забелязаха пълководеца, шаманите удариха дайретата си и започнаха да се въртят в кръг около огъня.

Субетей даваше последни разпореждания:

— Юрти, килими и постелки да се оставят тук! Ти, Чубиган 174 174 Чубиган — пъргав. — Б.а. , ще тръгнеш заедно с товарните коне. Вземи със себе си моите три барса, петела и стария Саклаб и ги наглеждай. Може да иска днес да избяга при своите братя уруси… Конете!

Тургаудите доведоха конете; два от тях бяха раванлии, за смяна, а шест бяха товарните, натоварени с тежки кожени торби. Говореше се, че там Субетей носи натрупаното злато.

Военачалникът се приближи към черно червеникав млад товарен кон и направи знак на тургауда, двама уловиха животното за повода, започнаха да го галят и го поведоха към огъня. Саклаб стоеше наблизо с блюдото. Субетей грабна със здравата си лява ръка шепа ориз, хвърли я в огъня и протяжно започна да се моли:

И двата шамани повториха заклинанието на Субетей и бавно удряха дайретата. Когато пълководецът свърши, те измъкнаха блюдото от ръцете на Саклаб, седнаха на земята и като замляскаха силно, лакомо поглъщаха ориза.