Василий Ян - Чингис хан

Субетей извади тясно ножче и направи резка на плешката на черния кон. Тъмна кръв потече по копринената козина. А монголът, здраво хванал коня зад гривата, долепи устни до раненото място и засмука кръв.

Тургаудите стояха неподвижно и наблюдаваха почтително как пълководецът се засища с гореща кръв преди важната битка.

На хълма се изкачи воин с железен шлем и стоманена броня. Чак до веждите бе плътно покрит с мръсотия и прах, трудно бе да го познаеш. Субетей се откъсна от коня. На лицето му, изцапано с кръв, блестеше кръглото му любопитно око.

— Кой си ти, багатуре?

Воинът положи длан върху отворената рана на коня и прокара мократа си от кръв ръка по дрехата на Субетей 175 175 Монголски обичай за пожелаване на здраве и дълголетие. — Б.а. .

— Вещите са нетрайни, а стопанинът е дълговечен! Прах отвън, масло отвътре! Аз съм Джебе-нойон!

— Къде са урусите?

— Близко, съвсем близко! Скоро ще са тук… Моите стотни се бият с тях и бягат, като ги примамват насам… Аз с три стотни наблюдавам Мастисляб… Той върви напред с цялата си дружина… Искам да го заловя жив!

— Да не попаднеш сам в лапите му!

Субетей яхна светлокестеняв раванлия с черна грива и опашка. Пред него се движеха заедно трима монголи. Средният държеше рогатия бунчук с пет конски опашки. Пълководецът бавно се спусна от хълма в равнината, където го очакваха стотна тургауди. Нататък по нажежената степ се събираха на едно място гъсти тълпи конници.

Пръв се показа на стръмните брегове на Калка галицкият конен отряд на Мстислав Мстиславович Удатни. След него яздеха половецките конници на войводата Ярун. Мстислав видя широк кръг изоставени татарски юрти. В тях имаше килими и постелки, торби със зърно, а пепелта в огнищата още не беше изстинала.

— Татрите са избягали оттук като зайци — говореха дружинниците. — Къде ще ги настигнем? Дълго ли още ще се влачим в горещината към смъртта?

Княз Мстислав Удатни имаше голям воински опит — целия си живот бе прекарал във военни дела, сражавайки се за когото му е изгодно, стига да има плячка. Той не се зарадва на изоставения татарски лагер — не лагерът, а самите татари трябваше да се озоват в ръцете му. Мстислав обяви почивка, но заповяда на отряда по-бързо да се приготвя за бой и да облекат ризниците. На разузнаване князът изпрати своя млад зет Данил Романович с волините. Нетърпеливият войвода Ярун също тръгна със своите половци по-бързо да плени уморените, както всички те смятаха, останали без сили татари.

Скоро от княз Данил дойде пратеник:

— Татарите са съвсем близо! Татарите са тук! На хълмовете се виждат разузнавачите им… когато ни забелязаха, се скриха… Какво да правим?

Князът поиска отпочинал кон. Дружинниците поведоха три оседлани коня. Два от тях бяха угорски, дорести с черни гриви, яки, широкогръди. Сега, покрити с прах, стояха с клюмнали глави. Третият, подарък от половецкия княз Котян, бе висок, сив тюркменски жребец на рижи петна. Злобен по нрав, той се наричаше „Атказ“ 176 176 Атказ — по кипчакски „кон-гъска“. — Б.а. . С мъка го доведоха два половецки коняря, овесили се на поводите му…

Мстислав се метна на Атказ и, сдържайки кипящата му енергия, се спусна към реката. Заповяда на конниците да напоят малко конете и да се строят. Князът не очакваше никаква уловка от страна на татарите; мислеше, че те избягват боя заради слабостта си и затова реши, още сега, без да прави почивка, да ги догони, разбие и да приключи с тях.

Блестящият стоманен шлем с множество златни орнаменти и високият тюркменски кон с извита лебедова шия, цялата дръзка осанка на сухия, жилест княз Мстислав — не говореше ли всичко това на дружинниците му, че той е истински витяз, че обича огъня и опасността на битката, че търси врага и се хвърля срещу него и, закален в толкова бойни схватки и походи, че ненапразно е наречен „Мстислав Удатни“…

Изкачил се на другия бряг на реката, Мстислав почака да се стегнат конниците, които пояха конете.

— Бог да ни помага! — извика. — Да изколим безбожните татари! Не жалете това отровно племе! Напред!

Целият отряд потегли в тръс. Воините нагласяха оръжието си с очакването, че сега ще падне голяма сеч…

Мстислав видя отпред равнината, където в облаци черна прах се носеха татарските и руски конници. Това бе отрядът на волините, предвождан от неговия осемнайсетгодишен зет, княз Данил Романович. Ето го и светлосиньото му, обшитото със злато знаме. Дружинниците се тълпяха край княз Данил, охранявайки го, а татарите кръжаха навсякъде, налитаха, сблъскваха се, падаха и продължаваха да се бият с извадени дълги мечове.