Василий Ян - Чингис хан

Джебе правеше всичко възможно, за да разтегли руските сили, за да отслаби вниманието им, да се натъпчат те с биче месо по време на почивките и да не очакват никаква опасност. Руските отряди се движеха на отделни части, все повече се отдалечаваха една от друга, разтягаха се по широкия прашен друм. Когато нощем лягаха да спят, вече не се ограждаха с плетени огради и талиги.

Новите руски пленници разказваха, че бойците са доволни от похода, от многото хванат добитък: „Сега ще се облечем в овчи кожуси, ще си ушием нови ботуши от волска кожа… Че къде е огромната татарска сила? Кипчакските бикове са повече от татарите. Така, като ги преследваме, ще стигнем до Лукоморие, а няма да видим лагера им.“

Един от отрядите на русите вървеше по-стройно от другите; в него имаше боен ред, воините се движеха по-дружно, без да се разпръскват из степта. Нощем там винаги се правеше кръг от каруци, наоколо се изпращаха разузнавачи. Това бе полкът на киевския Велик княз Мстислав Романович. Киевчани се движеха отделно от другите; половината бяха пеши воини, половината яздеха тежки бойни коне. Те също понякога спираха и изпращаха конници да хванат бродещите из степта, угоили се от пролетната трева кипчакски стада. След това варяха в медни котли месото, а после воините се просваха и спяха до сутринта.

Татарите казваха, че конете на русите не са толкова маневрени и издръжливи като татарските, че стрелите на русите не летят толкова далече, но урусите са силни в ръкопашен бой, когато се бият с топори с дълги дръжки и са яки и напористи.

След всяка кратка схватка с руски отряди, татарите бягаха далеч в степта, скриваха се зад хълмовете, пълзяха в оврази.

Измъчваха ги душните дни, нито едно облаче не плуваше по небето, за да скрие жестоко палещото слънце. Войските вдигаха облаци черна прах, която задушаваше и конете, и хората. Няколко отряда слязоха от пътя в степта и се движеха през целината, но и там нажежената земя се разсипваше под краката и облаци черна прах надвисваха над войската.

През тези жарки дни започнаха да пресъхват ручеите и воините роптаеха: „Защо ни подгониха в степта да търсим татарите? Не е ли по-добре да се върнем у дома и да отведем със себе си уловените кипчакски животни?“

Старият пълководец прекара два дни в обиколки, разглеждаше местността, избираше поле, което да е изгодно за битката на монголите.

Три пъти пристигаха пратеници на покрити с пяна коне.

— Джебе-нойон отстъпва… Напред се движи отряд дългобради… Води ги „багатур Мастисляб“… С него вървят и кипчакците на хан Ярун… Той носи на седлото си на ремък провесена главата на нашия хилядник Гемя бек…

Последната вечер преди битката Субетей се върна в юртата си на хълма, където около рогатия петоопашат бунчук бяха забити в земята десет високи копия с бунчуците на хилядниците от целия отряд. Сега целият тюмен бе събран в шумен лагер сред равнината.

Субетей лежеше на постелката си, а в костите му пулсираше тъпа болка, която не преминаваше, колкото и да се обръщаше от една страна на друга. Огънят в юртата догаряше, димът се напластяваше под окадения плъстен свод и бавно излизаше през отвора в покрива. Страничните крила на юртата бяха отметнати на горе, но през дървената решетка не вееше прохлада. Неподвижният горещ въздух се стелеше над изсъхналата равнина на Калка.

Старият монголски пълководец не можеше да заспи и се вслушваше в смътния шум на затихващия лагер. През решетката на юртата виждаше огньовете, озаряващи с червени отблясъци седналите около тях воини. Долиташе част от разговори, чуваше се еднообразният шум на желязното острие върху точилото. Някой запя:

Сърдит глас завика:

— Замълчи! Ще докараш черната птица на бедата!

Песента секна. Някъде се дочуха викове: „Спри! Кой идва?“ Субетей с мъка се надигна и седна. Приближаваха глъчка и равномерен конски тропот… Влезе тургауд.

— Пристигна Тохучар-нойон. След него е и целият му отряд — десет хиляди конници.

— За какво са ми?

— Тохучар-нойон се изкачва на хълма, иска да те види.

Субетей, пъшкайки и кашляйки, стана и излезе от юртата. В полумрака пред него стоеше висок воин с железен шлем.

— Да те благослови вечното небе! Идвам направо от златната юрта да поставя бунчука си до твоя.