Василий Ян - Чингис хан

На сутринта нукерите го събудиха.

— Погледни какво става на другата страна… урусите докараха от горе толкова лодки, че правят мост през реката. Каруците им вече са се спуснали до самата вода. Там са се струпали много конници и пешаци 173 173 На съвета в Киев южноруските князе са решили да посрещнат татарите на чужда земя, и през април тръгват на поход. При Днепър са се съединили Киевските, Черниговските, Смоленските, Курските и др. части. — Б.а. воини. Скоро ще започнат да преминават на тази страна. Какво да правим?

— Не им пречете! — заповяда пълководецът. — Наблюдавайте отдалече и отстъпвайте в степта!

Мускулестият, риж кон на Джебе-нойон с лекота изкачи самотната могила и спря до високата каменна фигура на степния богатир. Широките му прегърбени рамене, плоското лице, късият меч на бедрото, островърхата шапка и дори чашката в ръцете бяха в далечната древност старателно изсечени от цял каменен блок от номадски майстор… Минаваха векове и многолюдната страна се превърна в пустинна степ, а каменният богатир, както и преди, стоеше здраво, дълбоко вкопан на върха на могилата и навъсено гледаше с изпъкнали слепи очи натам, където някога бе вършил своите набези.

Толкова неподвижно, като идол, седеше на коня си и Джебе и се вглеждаше с хладни присвити очи натам, откъдето по димящите утринни мъгли на зелената степ се разпълзяха върволици бързо движещи се черни точки… Конят, вече покрит с пяна, изстина и свободно опъваше поводите, опитвайки се да достигне с черните си устни хилавите стъбълца на бледия пелин; вече бе започнал да бие с копито по солената почва, а Джебе все не можеше да откъсне поглед от приближаващите плътни редици на руските воини.

Първи са конниците… Едни се движат по пътя, други свободно са се разпръснали из степта… Над тях се надига черен облак прах… Държат къси копия… Ето, в прахта ясно се виждат обозите. Урусите се надяват на богата плячка, натоварили са в талигите си оръжие, котли и торби с хляб.

Джебе опъна поводите. Време е да тръгва… Неприятелите вече забелязаха самотния конник на могилата… Ето няколко уруси и кипчакци се отделиха от отряда. Бързо се отправят към него. Друга група конници се понесе напред по пътя, за да му отреже пътя. Но ненапразно Джебе обича своя риж жребец, един от най-добрите ездитни коне в тюмена му.

Джебе се спуска по прашния солен скат. Отстрани пръстта е разрита и се вижда черен тесен вход — вероятно сега е леговище на степни вълци. А по-рано някой е копал в могилата на богатира, искал е да открадне златното му съкровище…

Джебе пришпорва коня си. Трябва да достигне до оврага. Там са се притаили в засада стотните на Гемя бек. Татарските разузнавачи са залегнали в тревата и виждат отлично всичко — приближаването на урусите и бягащия от тях Джебе.

Но уруските конници са все по-близо… Имат добри коне, напред са пуснали най-добрите ездачи. Най-опасни са тези, които препускат, да му пресекат пътя. Не бива да свива встрани — вляво е оврагът със стръмни склонове, а вдясно са урусите.

Те са деветима… Последните трима започват да изостават… Първите шестима също се разпръснаха, искат да го обкръжат.

Изпод копитата на коня излетя ято сиви яребици и изчезна встрани, като отново се скри в тревата. Заек се шмугна изпод широк лист от репей и се понесе направо, присвил уши. А конят все така леко продължаваше да препуска, мятайки рижи крака, прескачайки през храстчета бурен и бързо отнасяше прилепналия се към гривата му Джебе.

Враговете не са далеч… Джебе различава загорелите им лица под железните шлемове… Двама уруси се прикриват с червени щитове: единият е съвсем млад, с румено лице и черни очи, другият има сиви, провиснали мустаци. Най-близо е третият, с яркочервен чекмен — кипчак на вран кон… Той намотава на ръката си ласото…

Точни са очите на Джебе и стрелите му никога не пропускат целта си. Монголът опъва своя страшен лък и кипчакът, размахвайки ръце, пада от седлото. Изплашеният вран кон се носи вече без конник, вирнал глава, и вятърът развява дългата му грива.

Младият руски воин е близо… След няколко мига животните ще се сблъскат. Юношата силно мята късото копие, но то само се плъзна по рамото на стоманената татарска ризница… Втората дълга стрела на Джебе се заби между черните блестящи очи на юношата. Прощавай, слава! Прощавай, ярко слънце, бащин дом!