Василий Ян - Чингис хан

Облаци прах се носеха над широката изсъхнала равнина. И където най-много се кълбеше прахолякът, там се сечаха хора, мятаха се коне без ездачи, носеха се стонове на ранените, викове на ярост, трещене на барабани, пронизителни звуци на тръба.

Субетей-багатур бе на хълма, обкръжен от стотна отбрани багатури. Той изпрати конници да разберат „как се държат багатурите? Не идват ли свежи руски войски? Не грози ли отнякъде беда?“ Но пратениците се връщаха и казваха, че монголите надделяват навсякъде, че урусите отстъпват към Днепър, бият се, падат, ранените продължават да се защитават, но нито един не моли за милост, нито един не се предава в плен.

— Вълча порода! — каза Субетей. — И вълча смърт за тях!

Когато разбра, че киевската войска се е обградила с талигите, отвръща със стрели и отбива нападението, военачалникът започна да изпраща към този лагер отряд след отряд, заповядвайки: „Преобърнете талигите! Разкъсайте пръстена! Запалете степта наоколо!“

Монголите, напиращи към руските заслони, мятаха копия, опъваха големите лъкове, пускаха точни стрели със закалени върхове, търкаляха запалени снопове сух камъш, но руснаците се държаха толкова смело, избивайки със стрели и камъни минаващите наблизо конници, че татарите не можеха да сломят руската сила.

По заповед на Субетей към руския лагер бързо се отправиха разнородните спътници на монголите от различни племена; те се покачиха на талигите, размахвайки боздугани и криви мечове, издаваха диви викове и се насърчаваха взаимно. Руснаците ги посрещнаха с удари на секири с дълги дръжки, мечове и тояги и събаряха нападателите, които падаха с разбити черепи…

На третия ден Субетей извика предводителя на бродниците — Плоскиня. Той бе почернял, измършавял от глад. Високият, силен Плоскиня сега едва вървеше. Двама монголи стояха зад него и с насочени ножове го побутваха да върви напред. Субетей му каза:

— Отиди при братята си уруси и ги накарай да хвърлят мечовете и секирите. Нека си вървят у дома… Няма да ги закачаме. За това ще получиш от мен свободата си.

Плоскиня, като държеше в ръка края на веригата, завързана около краката му, тръгна към руския лагер. Двамата монголи вървяха след него и държаха края на полуобработен ремък, нахлузен на шията му. Той спря на няколко крачки от руските талиги. Руснаците се изправиха на колите и с удивление гледаха странния изтощен човек с тежка пранга на врата. Някои го познаха: „Това е Плоскиня — коняря, той караше в Киев табуни половецки коне и беше преводач при половецките ханове!“ Пленникът започна да вика на русите:

— Заповяда ми ханът на татарите, Субетей-багатур, да ви кажа, че не трябва да се биете повече. Ако се подчините на милостта му, той ще ви пусне да си вървите по пътя… Само оставете всичко — кожуси, талиги и топори. Това е нужно на татарите, защото много се измъчиха в походите.

— Лъжеш за всичко, Плоскиня, както лъжеше и на тържищата, когато ни продаваше изтормозени коне!

— Не го слушайте! — викаха старите воини. — По-добре да излезем с мечове и да пробием към Днепър. Поне половината ще се спасим, а така, без топори или мечове, всички ще легнем в степта!

Но Плоскиня се кълнеше, че говори истината, свали кръста от шията си, целуна го, плачеше и говореше:

— Мога ли да говоря друго, освен истината, когато татарите отзад ме подбутват с ножове!

А татарите кимаха с глави и потвърждаваха, вдигайки палец, че преводачът им говори истината. Въпреки възраженията на старите воини, все пак Великият киевски княз Мстислав Романович заповяда да се предаде оръжието. Тогава киевските воини започнаха да се прощават един с друг, кланяха се до земи и излизаха един по един, като хвърляха оръжието си на една купчина. Първата им работа беше да се спуснат към реката — три дена не бяха пили вода. Когато и последните воини излязоха от лагера и в прахта се отправиха към главния път, разкършвайки рамене, и се радваха, че ще видят родината, татарите започнаха да ги настигат и безпощадно да ги посичат.

Сега в пустинната безкрайна степ, те бяха останали без оръжия, гибелта им бе неминуема. Руската земя е далеч и няма от къде да очакват помощ!

Монголите отделиха единайсетте князе, които бяха заедно с киевския княз. Поканиха ги на пир при хан Субетей-багатур. Конниците ги обкръжиха в плътен обръч и ги поведоха към татарския лагер.

Субетей-багатур със стотна свои телохранители-тургауди премина край киевския лагер и наблюдаваше битката. Невъоръжените уруси се биеха, както могат, хвърляха камъни и парчета суха земя. Ранените се вкопчваха в татарите, смъкваха ги от седлата, измъкваха кривите им мечове и отново се биеха. Един висок урус взе от лагера една стръка от талига и се биеше с нея като с ятаган, искаше да удари един приближил се конник, но ударът попадна в главата на коня. Той се изправи на задните си крака и падна заедно с монгола. Урусът се нахвърли върху падналия, изтръгна му меча, уби го, скочи на коня и продължи да се бие с меча… Облак прах закри всичко… Но силите не бяха равни, и монголите надделяваха.