Василий Ян - Чингис хан

Веднъж разузнавачите доведоха при Джебе няколко човека от племе, което не бяха срещали преди. Занимаваха се с превоз на пътници със салове и лодки. Бяха високи, широкоплещести, с гъсти рижи бради, в овчи износени полушуби, кожени панталони и меки пошевни 153 153 Пошевни — ботуши без ток. — Б.а. . Сивите рисови шапки бяха килнати над ухо.

— Какви сте вие? Откъде дойдохте? — попита Джебе.

Единият, по-висок и по-едър от останалите, отвърна по кипчакски:

— Наричаме се „бродници“, защото бродим из степите. Бащите и дядовците избягаха тук в степта от князете, търсеха свобода…

— Ако не почитате господарите си и бягате от тях, значи сте разбойници и бродяги?

— Не сме точно разбойници и не сме съвсем бродяги… Ние сме свободни хора, свободни ловци и рибари.

— А ти кой си? — попита Джебе най-високия бродник.

— Аз се наричам Плоскиня! Нашите бродници ме избраха за свой войвода.

Джебе веднага изпрати нукери при Субетей-багатур да му кажат: „Идвай! Заловихме полезни хора“.

Нукерите се върнаха обратно с тези думи: Субетей-багатур седи на килима. Около него е торба с боб. Каза: „Няма да дойда, зает съм…“

Бродникът Плоскиня отбеляза:

— Това означава: „Който иска нещо, отива и си го взема сам“.

Джебе остави под стража всички заловени бродници, а сам тръгна заедно с Плоскиня, обкръжен от нукери.

На угасващото огнено небе рязко чернееха трите юрти на Субетей. Над тях се виеше дим и се издигаха воинските знаци — пръти с конски опашки и биволски рога. Военачалникът седеше в юртата на персийски копринен килим. Осветен от треперливия пламък на огъня, вземаше с лявата си ръка бобови зърна от пъстра торба и старателно ги нареждаше в странни дълги редици.

— Кой е този? — попита. За миг спря върху Плоскиня изпъкналото си око и после отново се зае със зърната. — Сядай, Джебе-нойон.

Джебе се отпусна на килима и апатично наблюдаваше какво прави багатурът. Никога не можеше предварително да каже какво ще стори стария барс с прегризана лапа.

Бродникът Плоскиня, висок, строен, с голяма рижа брада, падаща на гърдите му, огледа с пъргави очи юртата и нещо пресмяташе наум. Продължи да стои почтително до входа. Охраняваха го двама въоръжени монголи.

Поглеждайки ръката на Субетей, която бързо преместваше бобчетата, Джебе разказваше какво е чул от пленените, и съветваше да използват Плоскиня като водач.

— А какво правят сега кипчакските ханове? — прекъсна го Субетей.

— Всички се изплашиха — отвърна Плоскиня. — Когато вашите татари се приближиха към града им Шарукан, те се разбягаха — едни в руските предели, други — в блатата.

— Кои избягаха при русите?

— Много избягаха — и първи бяха главният им богаташ Котян, лукоморските половци 154 154 Половци (кипчакци, кумани) — тюркска племенна група, господстваща в южноруските степи от средата на 11 век до нашествието на монголите. — Б.пр. , Токсебичите, Багубарсовите, Бастеевите племена и други.

Субетей се откъсна от боба и се втренчи в Плоскиня.

— А къде е главната войска на Урусите сега?

— Един господ знае.

Монголът се наежи, лицето му се изкриви и отвореното му око запламтя гневно. Той заплаши с кривия си пръст с изгризан нокът:

— Кажи всичко, което знаеш! Не скривай нищо! Иначе ще те пъхна под една дъска, а отгоре й ще кача двайсет нукери. Тогава ще запищиш, че и ще пукнеш…

— Че за какво ми е да мълча?

— Говори, къде са сега уруските князе? Готвят ли се урусите за война?

— Чакай да помисля! — каза Плоскиня, разкрачи крака и впери очи в тавана.

Субетей му хвърли един-два подозрителни погледа и отново започна да премества бобчетата на килима. Накрая изсъска:

— Чуй ме, степни бродяго! Ако ми разкажеш всичко, както си е, ще ти дам и награда. Погледни тук, към бобчетата. Виждаш ли тази редичка — това е река Дон… А тази дълга нишка — това е река Днепър… Приближи се и ми покажи къде трябва да е градът на Урусите — Киев?

Плоскиня пристъпи, но и двата монголски часови се хвърлиха върху него и му смъкнаха пояса с меча. Тогава бродникът внимателно падна на колене и пропълзя към Субетей.

— Така! Разбирам! — каза като мръщеше чело и бутна кожената си шапка към тила. — Ето я нашата Днепър… А това е устието на Днепър при морето, къде е Олеша… А ето тази малка рекичка — това, знайте, е Калка, където стоим сега… Но чуй само, мой светли хане! Та Днепър не тече така направо от север на юг, а е като сгъната в лакътя ръка. Тук, където е рамото — е град Киев, а където е юмрукът — там вече е Черно море. А където лакътят се опира в степта — там в Днепър има остров — Хортица, и около него, значи край лакътя, се събира руската войска. — Плоскиня придвижи бобчетата така, че Днепър се сгъна в ъгъл.