Кемал Тахир - Кръстопът. Кемал Ататюрк по трънливия път на демокрацията

„Негово Превъзходителство президентът смята, че тази организация е потвърждение за укрепването на Републиката.“

„Първият член на партията е господин Ахмет Агаоглу.“

Тези неща шефът ги бе планирал още докато пътуваше с лодката. Започна да чете на висок глас, а главният разпространител Татар Емирзе подскачаше при всяко заглавие: „Наистина не може по-кратко, честна дума, не може по-кратко“, и удряше главата си с юмруци. Накрая постави условие, че ако не се изпълни желанието му, ще напусне, и отсече:

- Господин Асъм, ако е по-малко от шейсет хиляди, вестникът ще остане тук. Аз ще си отида и от утре никакво бързане - ще продавам коне на пазара за животни.

- Стига де, господин Емирзе! Де да беше тук сега съдружникът!

- Пак с този съдружник, писна ми вече! Виж какво, господин Асъм, вестници ли ще продаваме, или ще си играем на „Да не ядосваме съдружника“. Ще се отпечата тираж шейсет хиляди. Вземам ги без консигнация, имаш ли да кажеш нещо по този въпрос? От шейсетте хиляди няма връщане на един вестник дори. Плащането ще стане в брой. Ако беше тук съдружникът, какво щеше да отговори на това? Шейсет хиляди...

- Може би за това, че е без консигнация...

- И на това ли казваш „може би“? Господин Асъм, ти ще убиеш човека, че е припаднал от вълнение.

- Не искам накрая да се откажеш. Виж колко свидетели има.

В този момент в стаята влезе главният машинист и се наведе да целуне полите на дрехата на господин Асъм.

- Господине, да пусна ли заглавието цветно?

Тъй като депутатът от Чорум господин Асъм се бе замислил за шейсетте хиляди без консигнация, така се беше отнесъл, че не разбра за какво става въпрос. Стресна се и попита:

- Какво да е цветно? Кое заглавие?

- Утрешното заглавие в нашия вестник. Досега не сме пробвали да пускаме цветно заглавие. Нямахме повод.

- Може ли да е цветно? Дали би се получило?

- Както винаги. Ако твоята генералска душа иска, ще ги направим цветни... главните букви ще бъдат червени, а останалите сини. Ако искаш, главните букви ще бъдат сини, а останалите червени. Ако пожелаеш, ще направим една синя, една червена буква.

- Дали ще стане добре? Да не го съсипем.

- Какво значи да го съсипем? Опитът е безплатен. Ако питате мен, ще стане много приятно и доста весело.

На господин Асъм не му се удаде възможност да потвърди. Татар Емирзе удари шапката си в земята и започна да подскача:

- Нека да е жизнерадостно! Искам да е жизнерадостно! Ако бъде весело, шейсетте хиляди въобще няма да стигнат, господин Асъм. Този вестник ще се отпечата в седемдесетхиля-ден тираж. По дяволите, не! Нека пуснем осемдесет хиляди. За-щото осемдесет хиляди бе първото число, което ми мина през ума. То е казано от Всевишния.

- Ох, ох, господин Емирзе, моля те!

- Истинската молба всъщност аз отправям към теб, само да дам на този умник, машиниста, премията му, и ще видиш как ще ти благодаря.

Извади от джоба си пачка пари. Отдели две банкноти по пет и ги подаде на машиниста. Когато човекът се отдръпна и не ги взе, той гневно затропа с крака и се развика:

- Какъв човек! Това е само половината. Пусни ми утре осемдесет хиляди броя. Вземи още десет лири. Ако не ми ги пуснеш и не вземеш тези пари, тогава ще видиш какво ще стане. И гледай да не са дори с един по-малко, че да не ти покажа какъв е на вкус татарският шамар.

Мурат искаше да се противопостави на цветното заглавие, обаче заради олелията не можа да си каже думата.

И така, на 9 август 1930 година, в събота, с жизнерадостното си заглавие вестник Вакит излезе в тираж точно осемдесет хиляди и точно както бе предвидено от господин Татар Емирзе, се разграби до последния брой.

В кантората на адвокат Махмут Джелялеттин се намираха четирима души, всъщност четирима стари съюзници.

Собственикът на кантората - господин Махмут Джеля-леттин, беше известен в Министерство на правосъдието, сред съдебните органи и адвокатските колегии като Джелядет Лудия.

Професор Ахмет Агаоглу, депутат от двореца, бе родом от едно планинско градче на име Шуша в Азърбайджан, така че се налагаше задължително да бъде представител на двореца.

Третият - доктор Мюнир, беше дребничък, обаче още от първите години в Медицинския факултет до този момент се говореше за него като за напълно неуправляем лекар. Задължително обръщаше голямо внимание на историите, които не бяха особено важни, задаваше абсолютно ненужни въпроси, беше човек, който объркваше хората. По този повод му бе излязло името доктор Масон.