Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Откъде знаеш, че е убийство? - сопна се Али. - Да не си видял нещо?

Брей, колко дръпнат беше тоя млад полицай! Хюсеин се стресна не на шега.

- Какво?

- Питам откъде знаеш, че е убийство?

- Ами не е ли? - попита чистосърдечно... - Господин Тахир от естествена смърт ли е умрял?

- Аз те питам същото. Откъде знаеш, че е убит?

Хюсеин погледна към мястото, на което лежеше професор

Тахир, сякаш там беше потвърждението на отговора му.

- Полицаите го казаха... Всичко е в кръв, рекоха. Ударили го по главата нещастния... С тояга ли, с що ли? А колко спретнат човек беше... Винаги елегантен... Казаха, че и дрехите му, и килимът са целите в кръв - и пак погледна към мястото, където лежеше Тахир Хакъ. - Не е ли тъй?

Въпросът му увисна във въздуха.

- Ти видя ли някого - намеси се Невзат. - Някой да е влизал или излизал от блока, да се е държал неадекватно или подозрително?..

- Не, не съм, началник... Само един дойде... Негов студент ли, що ли? Висок такъв... - и ме погледна, очаквайки помощ. - Вие го познавате, господин Мющак... Идваше винаги с едно слабичко момиче, дори много често с още един младеж.

- Четин ли? - попитах. - Оня сипаничавият...

Грабна ми думите от устата.

- Да, дето лицето му е като изорана нива...

И като видя израженията ни, се изненада.

- Да не би той да е убиецът? Ама господин Тахир много го обичаше. Имаше го като син. Дори му беше дал ключове от дома си.

- Значи е имал ключове? - промърмори подозрително Невзат. Изглежда, се отказваше от мисълта, че Тахир Хакъ е починал от сърдечна криза. - На влизане в блока ли го видя?

- Да, срещнахме се на входа...

- А видя ли го да излиза?

- Не, не го видях... Повече не съм го виждал.

- Кога дойде? Тоест в колко часа го видя?

По обраслото с буйни мустаци лице премина смущение.

- Не съм сигурен... Ама къде ти вече памет у мен, началник... Само че беше притъмняло, полицаите още не бяха дошли.

- Колко часа преди тяхното идване? - опита се да го улесни Зейнеп. - Можеш ли да кажеш приблизителен час?

Хвана с дясната ръка върха на пожълтелия мустак и го задърпа, но после си спомни, че това е неприлично и се отказа.

- Приблизително... Преди около три часа... - и заедно с главата поклати и безформеното си тяло. - Да, да, поне преди три часа... Щях да се подготвям за вечерната служба.

- Към пет ли?

- Не, по-късно ще е било, около шест.

- Шест казваш, значи - Невзат изгледа мустакатия портиер с присвити очи. После обърна поглед към мен спокойно, но като уверен в себе си човек. - Вие, професоре, сте били с Тахир Хакъ... Кога е свършила обиколката? Кога мислите, че се е прибрал?

Облегнах се на стената и се опитах да си спомня.

- Разделих се с тях около един часа. Но вече бяхме към края. Щяха да посетят музея „Панорама 1453“. Към три са приключили.

- Дали се е отбил някъде? Тоест направо вкъщи ли се е прибрал?

- Най-вероятно да. Защото беше много студено - и за миг се поколебах. Дали трябваше да кажа какво мисля, или да изчакам? Но след като Тахир Хакъ беше мъртъв, какво повече да чакам. Отгоре на това портиерът вече каза, че Четин е идвал.

- И което е по-важно, не беше в настроение - добавих убеден, че полицейският началник ще разнищи въпроса.

- Защо не беше в настроение?

Попита Невзат веднага точно както предположих. Погледнах портиера, за да усиля ефекта на думите си и за да не чуе той казаното.

- Добре, Хюсеин - рече разбралият недомлъвката Невзат.

- Можеш да си вървиш... Но не излизай от вкъщи, може пак да ни потрябваш.

Хюсеин задъвка пожълтелите от никотина мустаци и успокоен, че се е отървал от полицията, се отдалечи с бързи стъпки. В мен се вторачиха с еднакъв професионален интерес два чифта мъжки и един чифт женски очи.

- Може и да ми се ядосате - започнах... - Всъщност аз се ядосвам сам на себе си...

Интересът в очите им растеше.

- Трябваше веднага да ви кажа какво говорихме сутринта с Тахир Хакъ и да настоя да му пратите охрана.

- Какво говорите, професор Мющак? - не успя да скрие изненадата си Али. - Да не би Тахир Хакъ да ви е казал, че ще го убият?

Сега моят поглед се плъзна към старото тяло на преподавателя ми, лежащо на персийския килим.

- Не - въздъхнах. - Аз го предупредих, че може да бъде убит.

- Откъде знаехте?

- От разказа му...

- От разказа му?

Невзат реши да се намеси, обезпокоен от начина на разговор.

- Али, остави човека да разкаже... После питай каквото ще питаш...

- Този предобед - започнах отново, - по време на обиколката, професор Тахир сподели, че се съмнява в студентите си. И най-вече в Четин... Агресивен младеж... Започва скандал от нищо. По време на следването е участвал в крайни групировки...