Ахмед Юмит - Убийството на султана

Тъкмо се готвех надълго и широко да разкажа как оня грамаден критик изкуствовед е биел Нюзхет, когато телефонът ми отново зазвъня.

- Извинете, може би е важно - казах и го извадих от джоба. Непознат номер. Вероятно домашен или служебен. Да не би Адем Дилли? Как да говоря пред Невзат? Но не можех да го избегна, вдигнах и плахо казах „Ало?“.

- Ало, професор Мющак?

Отдъхнах си, не беше Адем Дилли. Непознат, кънтящ глас, идващ сякаш през стената...

- Да, кажете?

- Тахир Хакъ... - замълча, трудно говореше. - Тахир Хакъ...

Какво искаше да каже този сподавен глас?

- Какво Тахир Хакъ?

Накрая каза нещо, което смрази кръвта ми.

- Тахир Хакъ почина у дома си тази вечер.

„Пропускът ви причини смъртта на човек

Тахир Хакъ... Човекът, който вероятно ми е помогнал най-много в света... Когото в повечето случаи съм чувствал по-близък от баща си... Учителят ми... По-възрастният... Старият ми приятел... Значи и той си беше отишъл... Но когато непознатият каза по телефона, че Тахир Хакъ е починал, бях повече изненадан, отколкото наскърбен. Не защото съм безсърдечен, а защото необикновените събития, които преживявах вече три дни, ме бяха объркали. Защото тъкмо мислех, че нишката вече се разплита, и всичко се забъркваше отново. Защото кандидат-убийците, сред които бях и аз, непрекъснато се сменяха. От друга страна съм принуден да призная, че вестта за смъртта на любимия ми преподавател донякъде ме успокои. Защото, когато стана ясно, че нападението срещу Акън няма нищо общо със смъртта на Нюзхет, името ми излезе на първо място в списъка. А смъртта на Тахир Хакъ разпръсваше облаците на съмнението над главата ми. Излиза, че леля ми е била права донякъде, повтаряйки изтъркани лафове от типа „Този Мющак е безсърдечно дете“. Но откъдето и да се погледне, събитията бяха ужасяващи и точно толкова загадъчни. Три вечери и три кървави нападения срещу трима мои близки. Жестоки престъпления срещу двамата ми най-обичани хора... Какво ставаше? Можеше ли всичко това да бъде съвпадение? Или пропускахме съществени детайли? Да не би пък аз да бях целта, след като всичко се въртеше около мен? Аз ли? Че защо да ме смятат за заплаха? Как да мислят за опасен някакъв неспособен дори собствените си задължения да изпълнява историк, който дори не си пъхаше носа в чуждите работи, нещастник, провалил живота си за една въображаема любов, последната издънка на рода Мющак Сер-хазин? Разбира се, че не. Кой и защо ще тръгне да ме убива? Кой и защо ще си окървавява ръцете заради някакъв непотребен като мен човек? Колкото и да твърдях в полицията, че съм започнал да нося оръжие, съмнявайки се заради убийството на Нюзхет, изобщо не бях в опасност. Това, че бях в центъра на събитията, си беше чиста случайност. И докато изкачвах широкото стълбище във внушителния блок на Тахир Хакъ в Тешвикие, премислях всичко това.

- Сам ли живееше? - попита Невзат, изкачвайки заедно с мен широките зелени стъпала. - Нямаше ли някой роднина при него?

- Не... Преди две години почина съпругата му. Госпожа Бе-рин... Нямаха деца. Студентите му бяха деца... Професор Тахир много обичаше работата си... Тя беше целият му живот. На тия години изобщо не го мързеше, непрекъснато тичаше от лекция на лекция, от семинар на семинар. Както знаете, и днес до обед бяхме заедно - и в паметта ми изникна лицето на Тахир Хакъ. Носът ми пламна, буцата пак заседна в гърлото ми. Опитах се да спра сълзите. - Да, веднъж каза - изсекнах се и продължих: - „Смъртта иде, Мющак, усещам го. Дай Боже, да ме завари накрак, да дойде неусетно през нощта. Без да я усетя...“, но не би искал такава смърт - гласът ми затрепери. Не успях да се сдържа повече, сълзите рукнаха от само себе си. Не различавах и стъпалото пред мен. Голям мъж, а се облегнах на перилата и захлипах неудържимо... Разбралият състоянието ми главен комисар на криминалния отдел спря до мен и изчака да се успокоя. Когато сълзите намаляха и душата ми се поуспокои, протегна носна кърпичка.

- Вземете, използвайте я.

Никакви утешения, никакви празнословия от типа „не се съсипвайте напразно“ - само това.

- Трябва да ви предупредя - добави, докато се бършех. -Вероятно гледката горе няма да е приятна... Ако искате, изчакайте ме тук...

- Не, искам да дойда.

Когато стигнахме до апартамента, вратата беше открехната. Вероятно така я беше оставил бързият Али, изкачил стълбите тичешком, въпреки че бяхме дошли с една кола, обаче един помощник-комисар от първия пристигнал на мястото екип беше казал на Невзат по телефона, че така са я заварили. Също както преди две вечери у Нюзхет...