Ахмед Юмит - Убийството на султана

На влизане ме посрещна познат мирис. Остра смесица от портокал и грейпфрут... Госпожа Берин беше родом от Мер-син... Правеше великолепно сладко от грейпфрут; по традиция всяка година ми даваше по бурканче. Изобщо не обичам грейпфрут, но го вземах да не я обидя. Шазие също не го искаше, от захарта се пълнеело, да не говорим за целулита на бедрата... Но стрина Кадифе го обожаваше... Дойдеше ли сезонът на сладката, не забравяше да ми напомни: „Нали пак ще донесете сладко от грейпфрут, господин Мющак?“ Лека и пръст на госпожа Берин, но ароматът на приготвяното от нея сладко от години витаеше в дома.

Когато влязох в просторния хол със запълнени от пода до тавана стени с рафтове с книги, осветен с приглушена светлина както обикновено, пред очите ми изникна усмихнатото лице на винаги милата, винаги сърдечна жена, която, щом пристигнех тук, ме посрещаше пред същата тази врата с въпроса: „Гладен ли си, Мющак?“ Добре че госпожа Берин вече я нямаше на тоя свят. Кой знае как щеше да скърби за мъжа си, станал жертва на жестоко убийство. Пред вратата, където ме посрещаше госпожа Берин, чух предупреждение от познат глас.

- Внимавайте, професор Мющак, изчакайте секунда! -вдигнах глава и срещнах кафявите очи на Зейнеп. - Трябва да обуете тези найлонови калцуни. И ви моля много да не обикаляте наоколо... Постарайте се, доколкото е възможно, да стоите на едно място... Това е местопрестъпление... Да не съсипваме уликите.

Поех подадените ми калцуни.

- Добре, госпожо Зейнеп, не се безпокойте.

Да обуя калцуните с едрото си тяло и няколкото ката дрехи не беше чак като камила да мине през иглени уши, но все пак доста трудно. Но бях готов на всякакви неудобства само да не залича следите на убиеца. Докато се опитвах да нахлузя калцуните, пъшкайки, облегнат на стената, Невзат попита:

- Ти кога дойде, Зейнеп? Не беше ли при бижутера?

- Щом чух повикването, тръгнах веднага, господин главен комисар...

- Научи ли нещо?

Какво имаше предвид Невзат? Въпросът му беше ли свързан с нашето дело? Че с какво друго? Погледът ми незабелязано се плъзна към устните на Зейнеп. Но умното момиче го забеляза.

- После ще ви разкажа, комисарю - и млъкна. Не ми се понрави критичният поглед на Невзат, схванал ситуацията, но думата бижутер по това време нямаше как да не предизвика любопитство. Да не разследваха нещо, свързано с „Рубинените очи“? Но защо? Ако е така, значи са се усъмнили в Шазие. Али, който ме е проследил от болницата, е видял и влизането ми в кабинета на братовчедка ми и по пътя от железарския магазин до управлението е задавал въпроси за Шазие. Горката... Дано не пламне и нейната черга...

„Този Мющак вечно пакости на близките си...“

Обух калцуните и предвождан от Невзат, влязох в хола. Имаше нещо необичайно: дразнеща очите светлина... Не, не осветлението на стаята, явно то се беше оказало недостатъчно, та подвижни прожектори осветяваха помещението като ден. Али се беше изправил до двама полицаи с дълги бели престилки, на които пишеше „местопрестъпление“, с найлонови шапки и ръкавици пред пепелявосивата кахлена печка зад масата за хранене. И тримата наблюдаваха съсредоточено килима; приличаха не на криминалисти, а на експерти тъкачи, проучващи великолепните мотиви на персийския килим. Когато Али помръдна, разбрах заблуждението си. Гледаха не килима, а проснатото по гръб върху му тяло; безжизнения труп на преподавателя ми...

Главата ми се замая, разлюлях се. Зейнеп веднага ме хвана под ръка.

- Господин Мющак, добре ли сте, господин Мющак?

Държеше ме здраво, сякаш се боеше, че ей сега ще се строполя. Не, нямаше да припадна. Не, не беше моментът за бягство и отстъпление. Не, не бях предотвратил смъртта му, но трябваше да имам куража поне да погледна трупа на най-близкия си приятел.

- Добре съм, Зейнеп... - отговорих и полека издърпах ръката си. - Май се спънах...

- Сигурен ли сте?

Невзат също ме гледаше разтревожено.

- Сигурен съм - отговорих и на двамата. - Аз съм добре, вие си вършете работата...

Двамата полицаи, чиито действия говореха за доверието помежду им, се насочиха към проснатия на пода труп на стария ми приятел, а аз ги последвах няколко крачки по-назад. Опитвах се да зърна на пода Тахир Хакъ, с когото същата тази сутрин стояхме рамо до рамо, подхвърляхме си шеги, споделяхме тайни и се надлъгвахме. Но заради преминаващите пред мен хора успявах да видя едва наполовина безжизненото му тяло. Онова червеното дали беше кръв или шарка на персийския килим? Щом стройното тяло на Зейнеп се отмести, можах да видя лежащия на пода приятел. Беше облечен в кафявия си халат с жълта яка. Сигурно се е преоблякъл вкъщи, явно не е очаквал никого. Не ми ли каза, че ще говори с Четин? И то да го покани тази вечер... Внезапно осъзнах, че аз съм виновен за смъртта му. Не, това не беше заблуда, причинена от хроничното чувство за вина на Серхазинови, а самата истина. Ако бях споделил с Невзат подозренията си към онзи психопат, сигурно любимият ми преподавател щеше да е още жив. Да, но нали самият професор Тахир ме предупреди да не казвам никому? И то много строго. Нали каза: „Нека първо аз поговоря с Четин, после ще кажем на полицията.“ За казване каза, но професорът подхождаше емоционално към проблема. Не искаше да обвинява студентите си. Беше далеч от логическа преценка. Знам ли, може и да криеше нещо. А аз бях усетил опасността, знаех за риска и можех да му спася живота. Но докато ленивият ми мозък вземе решение, стана тя каквато стана. Негодниците го бяха убили безжалостно. Значи свиването ми в ъгъла не предпазваше мен и приятелите ми от опасност. За да се опазиш, трябва да действаш където и когато трябва. Но вече нямаше смисъл да се вайкам. Трябваше да направя всичко по силите си, та поне убийците на Тахир Хакъ да бъдат изправени пред съда. Това също така означаваше справедливост за пролятата кръв на Нюзхет. Вероятно нейните убийци и тези на професор Тахир бяха едни и същи. Изобщо не се съмнявах в това. А може и оръжието да беше същото... Глупости на търкалета, не биха могли да използват втори път оръдието на убийството на Нюз-хет, защото собственоръчно го хвърлих в морето.