Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Изглежда, са го ударили по главата с твърд предмет -предположи Али. - Вижте как кръвта е попила надолу. Намерихте ли оръдието на убийството?

- Не - отговори Зейнеп, приближавайки се до колегата си. - Но искам да погледна нещо - и коленичи до трупа. Мисля, че разтвори халата му. Аз също се приближих, за да виждам по-добре. Да не бях го направил. Първо видях облятото в кръв лице на Тахир Хакъ, сетне ужасения му поглед... „Защо ме послуша, Мющак? Защо не ми помогна?“ Отново ми се догади, отново ми се зави свят... Не, няма да припадам, не, няма да се предам така лесно. Поех дълбоко дъх.

- Ето, виждате ли? - сочеше моравото петно отляво на покритите с бели косми гърди на Тахир Хакъ под разкопчаната риза. - Вероятно тук е нанесен първият удар. И когато се е навел, убиецът го е ударил по главата с тояга или каквото е държал. Точно по лявата страна... Разбира се, ще можем да назовем поточно оръдието на убийството след анализа на халата и ризата...

- А това петно какво е?

Невзат сочеше тъмносивата кахлена печка... Най-ценното в тази къща... Която професор Тахир превъзнасяше до небесата като единствено наследство от бащиния дом, но сега служеше само като декор. Зейнеп се приближи пъргаво до безценната печка. Присви очи и се загледа в указаното от главния комисар място.

- Прав сте, има петно - и се върна няколко крачки назад, изваждайки от чантата на пода малка пръчка с памук на върха. Потърка с нея петното върху печката. Памукът на върха по-аленя. - Да, май е кръв... Вероятно се е ударил при падането в печката или е търсил опора. - Хрумналата и нова мисъл предизвика колебание. - А може да е кръвта на убиеца. Ако жертвата се е съпротивлявала... Може и нападателят да е ранен. Надявам се, че е така. Ще разберем.

Смръщеното чело на Невзат не се отпусна, напротив, веждите му се сключиха още повече.

- Ами ако е нещастен случай?

- Какво?

Какво имаше предвид Невзат? Че професор Тахир е паднал и е умрял?

- Да, Зейнеп... Защо не? Може да е получил сърдечен пристъп. Помислете, та той е възрастен човек... Много над седемдесетте...

Погледна ме за потвърждение.

- Тази година щеше да започне осемдесет и втората.

- Осемдесет и две... Вчера проведе семинар, днес в ужасяващия студ обикаля часове наред по стъпките на Завоевателя. Не е ли малко множко за осемдесет и две годишен човек?

И сякаш спомнил си нещо важно, пак се обърна към мен.

- Имаше ли сърдечни проблеми?

Казах истината, макар и неохотно.

- Правиха му байпас преди шест години. Сменили три артерии, но оттогава не се е оплаквал.

Невзат дори не чу последното изречение.

- Чухте ли, имал е сърдечно заболяване.

За щастие Зейнеп беше упорита и не се съгласи така лесно.

- Ами синините по гърдите му... И отворената врата... И най-важното, убийството на историк като него преди два дни...

Скърцането на холната врата прекъсна думите и. Обърнахме глави и срещнахме уплашения поглед над внушителни мустаци, стигащи до ушите, върху прежълтялото лице на Хюсеин.

- Амии, викали сте ме... Аз съм портиерът, Хюсеин... -и изведнъж лицето му просветна. - О, здравейте господин Мю-щак, значи и вие сте тук.

Тръгна към мен, но Зейнеп го предупреди:

- Стойте там! Не мърдайте, ние ще дойдем.

Оставяйки полицаите с бели престилки при трупа на Тахир

Хакъ, Невзат и двамата му помощници и аз като част от екипа се приближихме до Хюсеин.

- Моите съболезнования, господин Мющак - опита се да ме заговори. Определено се притесняваше от полицаите. - Какво ни дойде до главата? Кому пречеше господин Тахир? Всички го обичаха, сърдечен човек беше...

- Ти ли намери трупа - прекъсна излиянията му Невзат.

- Аз... - беше се паникьосал, сякаш го обвиняваха в убийство, но бързо се съвзе. - Всъщност не аз, полицаите го намериха. Преди час пред блока пристигна екип... Трима униформени полицаи... Тук е извършено убийство, казаха. Страшно се изненадах... Няма такова нещо, отговорих. И откъде да знам, представа си нямах... Тахир Хакъ Бентли тук ли живее, попитаха. Да, на втория етаж, отговорих. Тогава ни заведи там, наредиха. Заведох ги. Вратата беше отворена. Понечих да вляза, не ме пуснаха... Единият остана с мен, другите двама влязоха. Така намерили мъртъв господин Тахир... Аллах да го прости, беше много добър човек - буйните му мустаци се разтрепери-ха, очите му се овлажниха и се обърна към мен: - Нали така, господин Мющак, вие по-добре знаете? Никога не е обидил никого. Който го е направил, да му изсъхнат ръцете дано... Какво са искали от горкичкия?