Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Професор Мющак...

Подскочих. Кой ли беше сега? Огледах се, но не забелязах никого. Да не би вече да ми се причуваха гласове от отвъдното?

- Професор Мющак... Тук съм, професоре...

Извърнах глава и забелязах висок мъж при паркирал голф в сянката на съседния блок. Стори ми се познат. Присвих очи и се помъчих да си припомня. Щом го познах, сърцето ми лудо се разтуптя. Беше Четин - онзи грозен психопат, отнел двамата ми най-любими хора. Трябваше да извадя пистолета от чантата, но полицаите временно бяха отнели бащиното ми оръжие. Ако не бяха го взели, какво щеше да стане? Това безмилостно същество щеше ли да ме остави да го използвам? Бързо се обърнах към него, слагайки чантата пред гърдите си като щит, в случай че ме нападнеше с нож или нещо подобно... Но едрият младеж нито извади оръжие, нито се опита да ме нападне.

- Клеветят ме, професоре - имаше уморен, съсипан вид. Приближи се, провлачвайки крака. - Не вярвайте на полицията... Клевети... Не съм убил професор Тахир... Казвам ви истината, нито него, нито когото и да било...

Трудно схващах казаното.

- За какво говориш, Четин? - опитах се да го забаламосам.

Той обаче нямаше време за празни приказки.

- Полицията ме търси навсякъде, професоре... Ходили у нас и като не ме намерили, отишли при баща ми. Мама е с високо кръвно. На легло е... Баща ми ме прокле по телефона: „Аллах да те накаже!“...

Явно нахлулите в дома му полицаи не бяха успели да заловят това изчадие... Изчадие ли? По-скоро приличаше на подгонено животно.

- Моля, помогнете ми. Никой друг не може да ми помогне. Кълна се, никого не съм убивал...

Беше си за съжаление - нямаше го вече онзи щур младеж, дето се репчеше всекиму, мястото му беше заело момче, страхуващо се от сянката си...

- Мога да обясня всичко... Всичко... Каквото пожелаете... Аз ви телефонирах...

За какъв телефон говореше?

- Да, тази вечер аз ви се обадих. Казах ви за смъртта на професор Тахир...

Очите ми едва не изхвръкнаха от изненада.

- Ти ли беше?

- Аз - и макар да не виждах в тъмното как е почервенял, стеснителното му поведение показваше колко е смазан. - Да, аз бях... Обадих се от телефонна кабина с предплатена карта. От Меджидийекьой*... Не познахте гласа ми, понеже закрих микрофона с носна кърпичка.

Внезапно наоколо просветна. Автомобилни фарове ни осветиха като на кино. Четин подскочи уплашено...

- Полиция!

Не, осветилите ни и подминали фарове не бяха на полицейска кола, а на тъмнозеления фолксваген на единствения рокад-жия на улицата Нежат. Но дори отново настъпилият мрак на пустата улица не успокои Четин.

Квартал в Истанбул. - Б. пр.

- Професоре, да не стоим повече така насред улицата... Да отидем у вас да поговорим...

Ей тогава ме налегна яко съмнение. Да не би този уплах, това смущение да бяха номер? Да не възнамеряваше и мен като Нюзхет и Тахир Хакъ да промуши в собствения ми дом? „Трима историци по класическата османска епоха бяха убити мистериозно в разстояние на три дни.“ Погледът ми се плъзна към колата, пред която стоеше Четин. Може би налудничавият Ерол и Сибел със змийските очи също бяха наоколо. Макар и да не видях никого в колата в този мрак, не можех да поема риска.

- Не, вкъщи имам болен. Старата ми леля... Не искам да я безпокоя по това време.

С треперещи ръце посочи колата.

- Тогава да поговорим вътре.

Отстъпих една крачка.

- Не, ела да повървим...

Сякаш не очакваше това.

- И вие се съмнявате в мен...

Вече не бях в състояние да разигравам ролички.

- Не съм ли прав? Криеш самоличността и гласа си, а после изникваш насреща ми посред нощ като престъпник. Как да ти се доверя?

Сви рамене и се прегърби.

- Прав сте...

- Разбира се, че съм прав, от самото начало криете нещо от мен... Как сега да ти повярвам? - той наведе глава като роб, очакващ присъдата си. - Добре - продължих, усъмнил се в пра-вотата си. - Ако имаш какво да кажеш, ще те изслушам, но не тук на тъмно. Да тръгнем към булеварда...

Уплашено погледна към указаната от мен посока. Човек можеше да си помисли, че в края на улицата ни очакват в засада спецназ с тежки оръжия.

- Не бой се, Четин, стига вече! Защо полицията да те търси тук? По-нататък има едно денонощно кафене, там ще поговорим.

- Не, да не сядаме никъде, професор Мющак - промърмори разтревожено, - може да ни нападнат - и огледа мен и края на улицата, чудейки се какво да предприеме. - По-добре да повървим...

Не беше за вярване - онзи психопат, нахвърлящ се като луд всекиму сутринта, и този уплашен дангалак едно и също лице ли бяха?