Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Добре, да тръгваме.

Докато вървяхме обратно по пътя, откъдето бях дошъл, той забързано рече:

- Тахир Хакъ умря от естествена смърт. Пред очите ми... Получи сърдечна криза...

Изгледах го накриво.

- Каква сърдечна криза? Целият беше в кръв.

Преглътна мъчително.

- Падна и си удари главата в печката. Кахлената...

Припомних си думите на Невзат. Ами ако е нещастен случай, беше казал опитният полицай.

- Дълго се опитвах да го спася - продължи да обяснява Четин. - Дори му направих сърдечен масаж...

Спомних си синините по гърдите на професор Тахир... И това беше познал главният комисар... Каза, може да е сърдечен пристъп. Ако е вярно... Е, и Четин ли е невинен? Не, не мога да повярвам. Попитах гневно, почти обвинително:

- Защо не повика лекар и линейка?

- Защото мина много време - и спря по средата на улицата. Плачливо занарежда: - Вярвайте ми, професор Мющак, истината ви казвам. Когато падна на пода, отдавна беше мъртъв...

Не, не бях убеден, не можех да приема, че е невинен.

- И ти го остави така и побягна.

Безпомощно разпери ръце, още малко да падне на колене и да се моли.

- Уплаших се, професоре, много се уплаших... Ако имаше вероятност да оживее, не бих го оставил... Казах ви, отдавна беше мъртъв - и ревна. Не хлипаше, но цялото му едро тяло се тресеше от плач. - Аллах да ме накаже... Винаги изпадам в ярост... Човекът с право се беше усъмнил в мен... Ти ли уби Нюзхет, попита ме. Аз отрекох. И тъкмо се готвех да обясня, когато...

Не можа да продължи и захълца.

Почувствах нещо като съжаление... Май започвах да вярвам на този подозрителен хлапак... Протегнах му останалата в джоба ми кърпичка на Невзат.

- Вземи, избърши си лицето.

Пое я без възражения.

- Много благодаря...

Докато подсушаваше сълзите си, опитах да размисля трезво. Ако той не беше убиец, кой тогава? Изведнъж осъзнах, че мисля грешно. Налице бяха две престъпления. Може Тахир Хакъ да е умрял от естествена смърт, но очевидно Нюзхет не беше получила сърдечен пристъп. Сиреч този младеж, който сега се гърчеше насреща ми, можеше безмилостно да е наръгал Нюзхет и макар да не е искал да убива Тахир Хакъ, да го е нервирал и причинил смъртта му. Как да узная истината? Трябваше да го принудя да разкаже всичко от самото начало. Както казваше покойният ми баща, дяволът е в детайлите. Нямаше никаква причина да вярвам на сълзите на този здравеняк, но трябваше да се престоря, че вярвам. Ако решеше, че ще му помогна, щеше по-лесно да се разкрие.

- Виж какво, Четин - сложих ръка на рамото му. - Ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш всичко... Искам да науча всичко до последната подробност.

- Добре, професоре, ще ви кажа - и като върна кърпичката на умелия полицай на неопитния следовател, започна разказа си. - Професор Тахир ми се обади следобед.

Пак се опитваше да мотае.

- Не - възпротивих се рязко. - Не питам за днес, а за всичко от самото начало. Имам предвид от спора ви с Нюзхет и шамара на Акън. Информацията за самото начало, която скри от мен...

Стояхме един срещу друг. Светлината от снега подчертаваше чертите му и превръщаше в плашеща маска агресивния му вид... Не ми пукаше. Вече бях преминал границата.

- Не пропускай и най-дребната подробност - предупредих го отново. - Ако искаш да ти помогна, трябва да науча всичко. Абсолютно всичко... Разбра ли?

Кимна като войник под командването ми.

- Разбрах.

Колко хилав и покорен беше гласът му!

- Ако забележа, че ме лъжеш или криеш нещо от мен, веднага си тръгвам!

- Не си тръгвайте, професоре.

Започна да преглъща и май се просълзи. Виж ти, тоя наха-кан младок бил ревльо като мен.

- Всичко ще разкажа, от самото начало... - и подсмъркна няколко пъти. - Всъщност професор Тахир започна всичко. Че откъде иначе да познавам Нюзхет Йозген?

Изрече това, когато отново тръгнахме по покритата с тънък слой лед улица. Дали пак не ми играеше номера този измамник? Да не искаше да отърве кожата, стоварвайки всичко върху мъртвия ни преподавател?

- За пръв път въпросът беше повдигнат преди година... - продължи разказа си. - Бяхме в дома на професора - Си-бел, Ерол и аз... На неделна закуска... Знаете, че професорът не обичаше да закусва сам... Телефонът звънна. Беше госпожа Нюзхет. Професорът говори с нея сърдечно, но като затвори, беше намръщен. Промърмори нещо от сорта: „Какво пак е намислила тази жена?“ Полюбопитствахме. Отговори ни, че за да бъде интересна и да привлича вниманието, не се свеняла да прави изследвания, унижаващи националните и моралните ни ценности. Използва израз, който никога няма да забравя: „Не вижда никого освен себе си.“ Ще прощавате, но беше намесено и вашето име. Каза, че тази жена се отнесла много зле с вас. Не влезе в подробности, но разбрахме, че сте имали интимни отношения. Така приключи разговорът. Но след два месеца беше подновен. Връщахме се от семинар на тема „Завоевание и поезия“ в института „Яхия Кемал“. Телефонът на професор Тахир отново звънна. Пак беше госпожа Нюзхет. Когато разговорът приключи, той каза гневно: „Онази жена е полудяла. Иска да отвори гроба на Завоевателя ненормалницата. Щяла да изиска токсикологичен анализ... И защо, моля ви, великият владетел бил отровен и всеки имал право да научи истината, а историците били длъжни да оповестят такива събития и трябвало всички да сме по-смели, научните работници не трябвало да се съобразяват с официалните мнения и да бъдат независими от държавното становище... Намерението и е ясно, пак търси сензация. Да си направи реклама чрез светите мощи на султан Мехмед Завоевателя. И най-безсрамно иска помощ от мен. За да се отвори гробът, трябвало разрешение от Дирекцията на фондациите и ако историците съберели подписи, щяло да стане много лесно. Аз трябвало пръв да се подпиша. Защото, ако я подкрепял толкова уважаван учен като мен, другите щели да ме последват...“